Българският Народ [Архив]

Stranna

11-21-2006, 19:51

Това става ли?

„Българският език”

В стихотворението „Българският език” (1883 г. ) Вазов разкрива силната си обич към всичко родно. Авторът се прекланя пред неугасващата красота на майчиния език, пред неговата звучност и мелодичност. Изтъквайки неуспоримите качества и величието на родното слово, поетът изразява своето възмущение и гняв към онези, които не могат да оценят достойнствата на този свещен за нас език.
Българският език е не само средство за общуване, но и за национално самоопределяне. Речта е безценно богатство, завещано от дедите ни. Родното слово е свещено, защото е наследено от майката и никакви нападки не могат да накърнят мощната му изразителна сила. Българският език може да разкрие всяка мисъл, всяко чувство. Той обуславя науката и културата на българите, които имат право на национална гордост, обич и почит към родното слово. Самият Вазов талантливо пресъздава в багри и звукове мелодията на българският език.
Одата „Българският език” дава израз на възторга на поета и на преклонението му пред красотата на родното слово. В творбата ярко личи чувството на гняв и обида, на срам и възмущение от всички, които петнят езика и се отричат от него. Бранейки речта ни, Вазов защитава всичко българско и родно, при това със средствата на самия език.
Вазовата ода е разделена на три части. Първата е положително-утвърждаваща. В нея са описани народните добродетели и ценностите на българина. Езикът е свидетел на страданията в робските години, но не е унищожен от поробителите. Родното слово регистрира славата, народната мъка, борбите на народа ни за свобода. Втората част е негативно-изобличителна. В нея Вазов е непримирим, защото брани българското име и българската чест. Последната трета част на стихотворението е оптимистично-програмна. Там поетът е твърдо убеден, че народ, който пази и оценява родното си слово, е безсмъртен. Чувствителната душа на автора откликва на всичко що се отнася до България. Самият той талантливо пресъздава мелодичността на майчиния език. Вазов притежава усет за изразителните и изобразителни възможности на словото, на неговото емоционално съдържание: звучни рими, гъвкавост, обаятелност, красота. Авторът открива пред читателя силата на българският език.
Самата ода започва тържествено-елегично. Още в първата строфа, поетът създава одухотворен образ на българското слово. Прякото обръщение с епитет в инверсия: „език свещен на моите деди” и метафората в следващите стихове, насочват към хилядолетното минало, към историята и към националното самоопределяне. Чувствата, които лирическият герой изразява са силни и противоположни, преплитат се гняв и обич, болка и гордост. Този гняв, породен от жестокото отношение на хулителите към българския език, контрастира на дълбоката обич на поета към родното слово. Такава съпоставка е направена и между възмущението на автора именно от тези клевети, относно майчиния език и гордостта, която изпитва за това, че се е запазил и е съхранил българщината. От тези противоречия съдим, че цялото начално четиристишие е изградено от антитези:

Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая дето ни роди,
за радост не- за ядове отровни.

Анафоричното повторение „език” и универсалният епитет „свещен”, доказват силните чувства на лирическия герой, който не скрива болката си от незаслужените страдания на българския народ векове наред. В действителност българският език е свещен, защото е изстрадан, не само от дедите ни, но и от целия народ, съхранил е „мъки, стонове вековни”. Това е майчиният език, езикът на „тая” , която ни е родила за „ ядове отровни”. Светият образ на майката и родният език се сливат в едно и който отрича едната част от това неразривно цяло, отрича и опорочава и другата.
Обръщението „език прекрасен”, което дава началото на четирите реторични въпроса, внася диалогична форма в творбата. Езикът е представен, като великолепно живо същество, което трябва да бъде защитено и поетът започва спор с онези, които хулят езика ни. В тази полемика се разкриват прелестите на българската реч „звънлива”, нейните безкрайни възможности – „размах и изразитост жива”. Реторичните въпроси, с които авторът изтъква значимостта на езика ни, внушават и неговата многострадалност: „ кой те не руга?”, „кой те пощади?” , „разбра ли някой?”, „вслуша ли се някой? „. Вазов говори за хубостта и мощта на родното слово, търсейки я в мелодията на неговите „звуци сладки”, в разкоша от „руйни тонове”, проявени в речта ни. Въпреки нескритата мъка от историческата съдба на България, доминират трайните чувства на обич, възторг и преклонение.
Авторът отправя реторичните въпроси именно към ония, които не познават интонационалното и синтактично богатство на родната реч. Те не са се вслушали в „мелодията” на своя роден език, който има големи изразни възможности. Контрастът между сладостта на родния език и хулителите , подсилва емоционалния ефект от реторичните въпроси.
В цялата трета строфа, Вазов доказва, че българският език е гъвкав, преливен, разнообразен в интонацията си, енергичен. Чрез достойнството на родното слово, авторът отхвърля несправедливите обвинения. Вазов се възмущава именно на българите, които не уважават, дори отричат майчиния си език:

И чуждите и нашите в хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Въпреки красотата и светостта си българският език е прицел на „хули гадки” у някои родоотстъпници. Те се съмняват в неговите изразни възможности и го петнят. Това обаче не може да затъмни патриотичното чувство и обичта на лирическия герой към българския език. Поетът поставя проблема за непреходната красота на словото. Епитетите и ярките метафори доказват, че обвиненията са безпочвени и несправедливи, а възклицателната форма на изреченията изразява негодуванието на поета. Именно хулите отправени към родния език са „груб брътвеж”. Това е грозно и жестоко обвинение, на което поетът дава отпор, чрез силата на своето творчество. Той намира най-убедителния аргумент, отново в самото слово, което е богато на изразни възможности. Болката на автора прераства в гняв и закана. Търпението му е изчерпано:

Туй слушам се, откак съм на света!
се туй ругателство ужасно, модно,
се тоя отзив, ниска клевета,
що светя всичко мило нам и родно!

Трикратното повторение на наречието „се” _все№ , внушава досадата от натрапваните неоснователни обвинения. Думата „модно” е синоним на преходното, временното. А езикът, съхранил българщината, издържал на всички опити за асимилация, е вечен. Вазов дава обет чрез собственото си творчество да разкрие на идните поколения богатството и красотата на родното слово. Смяната на глаголните времена от сегашно в бъдеще : „ще взема”, „ще стане”, „ ще те обриша”, „ ще те покажа”, „ще накажа”, доказват че защитата на родното слово вече е осъществена. Чрез одата си авторът съхранява светостта и красотата на българският език и ги запазва за „бъдещото бодро поколение”. В последната осма строфа поетът е категоричен и недвусмислен- красотата на родното слово е достатъчно наказание за хулителите:

И с удъра на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Чрез средствата на този съвършен инструмент- езика, авторът успява да накара дори враговете на българската реч да се замислят над собственото си невежество.
Народ, който цени родния си език, запазва своята национална идентичност. Чрез одата „Българският език” Вазов ни учи да бъдем истински родолюбци и да се гордеем, че имаме своя древен и свещен език. Ние трябва да бъдем дълбоко признателни на народния поет, не само затова че е един от строителите на българската реч, а и, че с вълнуващите си творби успява да пробуди у всеки българин любовта към родното слово.