bgroma
05-31-2009, 11:26
От много време на бях влизала във форума и се наложи наскоро да си подновя регистрацията, иначе преди тук си прекарвах доста приятно време в дълго четене и ровене :P
А сега по същество... С Момчето ( с главно М за по-лесно разграничаване в разказа ) се познаваме вече поне 10 години. Винаги съм знаела, че съм му слабост. Години наред се опитваше да ме убеди, че аз съм момичето за него, но аз упорито не исках да развалям приятелството ни, а и нещата сред познатите ни бяха такива, че не смеех да направя друга крачка. С годините порастнахме, променихме се, всеки имаше своите успехи и неуспехи и въпреки големите разстояния, които бяха между нас, ние продължавахме да си поддържаме контакт, всеки споделяше и помагаше на другия... Но в един момент все повече почваш да се привързваш по такъв начин към човека срещу теб. Опознах го по-добре и от родителите му. Знам може би почти всико за бившите му връзки... Но точно когато започнах да си давам ясна представа за истинските ми чувства към това Момче, съдбата започна да си играе лоши игри с нас...в продължение на година и половина ние така и не се засякохме в 1 град. В рамките на по 1 ден ни се случи да се разминем в 5 различни града. Никой не можеше да промени плановете си дори и приятелски да излезем. Всичко това ми дойде в повече веднъж и реших в най-официална писмена форма ( изключително изчерпателен e-mail ) да му заявя, че няма смисъл да поддържаме какви да е контакти, при положение, че вече пътищата ни никъде не се засичат и всеки отдавна е поел в своята посока... Изтрих го като абонат от всякъде, където го имах - и всичко с единствената цел да го забравя.
Но уви...преди няколко месеца ме намери и ме обсипа с купища извинения, оправдания и думи, които ме трогнаха. Не искаше от мен да му прощавам, нито нищо. Искал да се чувства спокоен, че момичето, което винаги е обичал, поне знае каквото трябва.
А на мен тогава наистина малко ми трябваше, продължихме почти ежедневно писане в рамките на 4 месеца. Сега когато и двамата не бяхме в някаква сериозна връзка, имахме смелостта да си признаем грешките и чувствата. Макар, че му казах, че не вярвам 'любов' и 'приятелство' му дадох да разбере, че никога не съм била безразлична към него. За някои неща сме пълна противоположност - единият си показва чувствата съвсем открито, а другият - никога; единият действа импулсивно, а другият - премисля всяка стъпка... слушаме различна музика, в различни компании сме, в различни посоки се движим, интересите ни са различни... и въпреки всичко винаги имаме какво да си кажем и си имаме пълно доверие.
Преди няколко дена най-накрая се видяхме за повече време. И двамата знаехме, че не сме безразлични един към друг, но никой не посмя да направи първата крачка. Цяла нощ бяхме заедно, обикаляхме навсякъде... рано сутринта ме изпрати, разделихме се с една приятелска прегръдка и... нищо повече.
Не мисля, че има много, които успяха да прочтат всичко, но ако има такива - някой все пак ще ми вдъхне ли увереност да продължа да дерзая напред или пък да не чакам невъзможното. Какво да очаквам и какво се очаква от мен? Как да се престрашим да направим решителната крачка от доброто познанство към нещо повече? Както той казваше, че бил чувал "между приятели най се получавало"... Но наистина не знам дали си заслужава.
А аз...дори съм толкова объркана, чакам с нетърпение да ми пише, даже изпитвам и вид ревност...
Просто искам мнение, съвет...
А сега по същество... С Момчето ( с главно М за по-лесно разграничаване в разказа ) се познаваме вече поне 10 години. Винаги съм знаела, че съм му слабост. Години наред се опитваше да ме убеди, че аз съм момичето за него, но аз упорито не исках да развалям приятелството ни, а и нещата сред познатите ни бяха такива, че не смеех да направя друга крачка. С годините порастнахме, променихме се, всеки имаше своите успехи и неуспехи и въпреки големите разстояния, които бяха между нас, ние продължавахме да си поддържаме контакт, всеки споделяше и помагаше на другия... Но в един момент все повече почваш да се привързваш по такъв начин към човека срещу теб. Опознах го по-добре и от родителите му. Знам може би почти всико за бившите му връзки... Но точно когато започнах да си давам ясна представа за истинските ми чувства към това Момче, съдбата започна да си играе лоши игри с нас...в продължение на година и половина ние така и не се засякохме в 1 град. В рамките на по 1 ден ни се случи да се разминем в 5 различни града. Никой не можеше да промени плановете си дори и приятелски да излезем. Всичко това ми дойде в повече веднъж и реших в най-официална писмена форма ( изключително изчерпателен e-mail ) да му заявя, че няма смисъл да поддържаме какви да е контакти, при положение, че вече пътищата ни никъде не се засичат и всеки отдавна е поел в своята посока... Изтрих го като абонат от всякъде, където го имах - и всичко с единствената цел да го забравя.
Но уви...преди няколко месеца ме намери и ме обсипа с купища извинения, оправдания и думи, които ме трогнаха. Не искаше от мен да му прощавам, нито нищо. Искал да се чувства спокоен, че момичето, което винаги е обичал, поне знае каквото трябва.
А на мен тогава наистина малко ми трябваше, продължихме почти ежедневно писане в рамките на 4 месеца. Сега когато и двамата не бяхме в някаква сериозна връзка, имахме смелостта да си признаем грешките и чувствата. Макар, че му казах, че не вярвам 'любов' и 'приятелство' му дадох да разбере, че никога не съм била безразлична към него. За някои неща сме пълна противоположност - единият си показва чувствата съвсем открито, а другият - никога; единият действа импулсивно, а другият - премисля всяка стъпка... слушаме различна музика, в различни компании сме, в различни посоки се движим, интересите ни са различни... и въпреки всичко винаги имаме какво да си кажем и си имаме пълно доверие.
Преди няколко дена най-накрая се видяхме за повече време. И двамата знаехме, че не сме безразлични един към друг, но никой не посмя да направи първата крачка. Цяла нощ бяхме заедно, обикаляхме навсякъде... рано сутринта ме изпрати, разделихме се с една приятелска прегръдка и... нищо повече.
Не мисля, че има много, които успяха да прочтат всичко, но ако има такива - някой все пак ще ми вдъхне ли увереност да продължа да дерзая напред или пък да не чакам невъзможното. Какво да очаквам и какво се очаква от мен? Как да се престрашим да направим решителната крачка от доброто познанство към нещо повече? Както той казваше, че бил чувал "между приятели най се получавало"... Но наистина не знам дали си заслужава.
А аз...дори съм толкова объркана, чакам с нетърпение да ми пише, даже изпитвам и вид ревност...
Просто искам мнение, съвет...