Отговор в тема
Вазовият разказа “Една Българка “ смислово е обвързан с паметен за българската история момент – разгрома на Ботевата чета. В трагично време на изпитания, на робско примирение и страх се откроява образът на главната героиня – баба Илийца. В света на творбата ря остава вярна на своя родолюбив и християнски дълг,на своето разбиране за добро.Първоначално написано от kyklataaaaaaaaaa
За да утвърди представата за духованта сила и воля на героинята,авторът я поставя пред пътя на подвигът изпълнен с изпитания .Повествователят не крие ,че баба Илийца се страхува.Да се страхуваш е човешко,страхъте естествена реакция срещу опасността.Въздействената сила на Вазовата героиня е в надмогването на страха. Чрез извършването на подвига баба Илийца доказва ,че напълно е победила страха.
Още в самото начало на творбата Вазов разкрива героизма на старата жена.Във времето на робски ужас,когато безмощната рая изпитва на гърба си турската безчинства заради саможертвеното дело на Ботевите четници,когато мъжете са се изпокрили,когато жените на брега на Искъра безпорно се подчиняват на хаджи Хасан ага,единствена баба Илийца се осмелява да се изправи пред него с молба да я пусне в ладията –задари внучето. Моли милост от немилостивия,опитва се да събуди бащинските чувства в закоравялата душа на турчина ,да събуди доброто в човека,а не в поробителя. Тук тя се изправя пред страха си от турската власт и успява да го умилостиви.
Неочакваната среща в целовата гора с Ботевия четник представя селянката като истинки добра християнка и българка.Първоначалната й уплаха ,породена от съзнанието,че е срещнала един от “ония”,”дето ги гонят сега”,отстъпва място на състраданието ,което е в основата на човешката нравственост. Тръгнала да търси Божията помощ за болното си внуче , българката не може да остави безпомощен един син на България,тръгнал “за християнска вяра курбан да става”.Изборът на б.И. “да стори това добро” – да помогне ,идва без драматизъм и вътрешна борба. Тя е християнка,а дълг на добрия християнин е да помогне на страдащия.Желанието й да помогне в бедата на четника в свързано и с плахата надежда,че Бог ще спаси внучето: “Беки и Бог се умилови и поживи детето.”
Срещата на баба Илийца с калугера представлява своеобразна борба м/у страха и героизма .Индивидуализираното лице на страха Вазов изгражда в образа на калугера.Отец евтимий също като б. И. знае какво е извън манастира,но за разлика от нея не може да надмогне уплахата си – инстинктът на роба се е пробудил у него . Самозалъгва се ,ч е е защитен зад високите стени;безраличен към съдбата на народа и неговие саможертвени синове,бездушен към чуждата болка.Отец Евтимий не е истински Божи служител,не е добър християнин и добър българин.Призван да бъде посредник между човешката болка и Божията милост,той е безразличен и към двете.Превърнал е божия храм,където всеки търси утеха, в убежище за собствения си страх.
Противопоставяйки образите на баба илийца и калугера,авторът разкрива две лица на човека, на страха и героизма.
За да утвърди представата за духовната сила и волята на героинята,повествователя я поставя пред изпитание.Такъв е пътят на челопеченката от манастира към брега на Искър.Тя бърза ,за да изпълни дадената дума на бунтовника – да му занесе хляб и дрехи, да му помогне в бедата, да изпълни подвига си . Осъзнала е ,че е самотна в усилието си,че другите са “уплашени”. Надеждата й да намери разбиране и морална опора в манастира е била напразна.Затова цялата природа има”зловещ вид” “за Илийчината душа,изпълнена с тревога и безспокойство”.това е все същия път и все същата нощ,но сега всичко е по-отчуждено,безразлично и страшно. Вазов не крие че б.И се страхува,но нейния героизъм и дълга и към бунтовника и помагат да надделее този страх.Преживяванията й по пътя към Искър са представени в градация,която подготвя кулминацията на сюжетното действие.Изключителността на поведението на старата жена е внушена чрез детайлното проследяване на усилията й да измъкне кола,”от години” забит в земята като “закован”.Представена е всяка част от съпротивляващото се тяло :”… нейните изпечени селски ръце се напънаха,мишците й сдобиха стоманена пъргавина,кокалите й изпращяха от налягане и горещ пот рукна от лицето й…Старешките й гърди дишаха гръмко,краката й се забиваха до прасците в пясъка…”Така е представена представата за неговешкото усилие,проявено от смелата българка,което свидетелства за нейния героизтъм,който побеждава страха й.
Страхът е нормално човешка реакция,а героизма е негово преодоляване и надмогване.Баба Илийца е готова да жертва своя живот за да спаси два живота – на внучето и на бунтовника и именно в това се съдържа нейния подвиг,който разкрива героизма и й помага да надвие страха.
1.Отвъд бариерите на бита \"Кукувица\" Първата стихосбирка на младата Багряна, \"Вечната и святата\", 1927 г., веднага е възприета от критиката като книга-провокация - както по отношение на поетическата традиция, така и по отношение на мотивите и битовите нагласи. Това е лирика, която оттогава до днес емблематично се осмисля като символ на виталността, жаждата за промяна, порива за волност и свобода. Въпреки излъчваната виталност на творбите й обаче в последните години в критиката все повече се пише за екзистенциалните търсения и философските акценти в стиховете на поетесата. Философската сърцевина на нейния свят не е толкова в поставянето и разрешаването на определени проблеми, колкото в начина, по който са подредени и осмислени основните елементи на този свят. Година след излизането на първата стихосбирка на Багряна, в малката си студия \"Греховната и свята песен на Багряна\", Иван Мешеков дава една от най-точните оценки на духа на тази задъхана и устремна поезия: \"В цялата си лирика Багряна е непосреден поет на тоя трагически конфликт между бит и битие, ирационална природа и житейски условия на жената\". Георги Константинов през 1933 г. откроява Багряна като \"най-трагичният между новите ни поети\", като творец с \"...оригинално, значително душевно богатство\". Един от централните философски проблеми в лириката на Багряна, който е своеобразен акцент на цялата й първа книга, е проблемът за свободата. Тази свобода в много критически трактовки се възприема в един по-социален аспект - като освободеност от условностите на патриархалния бит, като поезия на разбунтувалото се женско начало и отърсване от наслояваните психологически и социални роли. Но както в първата, така и в следващите си стихосбирки, Багряна надхвърля тези тясно социални внушения, поставяйки проблема за свободата върху много по-широка плоскост. Едно от най-характерните стихотворения в това отношение е \"Кукувица\" - творба, предизвикала истински шок с появата си. \"Самодивската\" свобода се осмисля от лирическата героиня като по-ценна и значима от децата, съпруга, близките, уюта на домашното огнище. Като птицата кукувица и героинята на Багряна застава срещу природните закони (майчинското) и социума, защитавайки правото си на избор - скиталчеството, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-древните женски инстинкти, но и срещу един от основните закони на патриархално-битовия свят - за рожбата продължение на рода. В друга своя творба по подобен начин, защитавайки правото си на обич, отново почти кощунствено поетесата заявява: Ти искаш ли? - Аз ще забравя И мъж, и майка, и родина, И рожбата си ще оставя И с теб в чужбина ще замина. Тези мотиви отвеждат към сходни мотиви в творби на Ахматова, в които руската поетеса по подобен начин провокативно и кощунствено \"заменя\" в молитвите си дете и съпруг за свободата на Русия. \"Кукувица\" е творба, в която баладичната атмосфера, богата на различни внушения, първа насочва читателя към възможната трагична развръзка. Това е творба не толкова на осъзнатата свобода, колкото на осъзнатите граници. Нарушавайки установените норми, излизайки от изконно \"своето\", лирическата героиня трябва да понесе някаква санкция, възстановявайки природното и социално единство на друго равнище. Така самотата и бродничеството се възприемат едновременно и като избор, и като изкупление. Именно затова творбата излъчва една умъдрена болка, но и непреклонност по отношение на направения избор. В този осъзнат трагизъм се чувства и женският глас, опълчил се срещу семейните радости и тегоби, но в по-широк смисъл най-вече тук е изведена идеята за творчеството като състояние, принципно различно от битовите нагласи. Неслучайно образът на душата-птица в литературната традиция се свързва с идеята за безсмъртието и победата на творческото. Това тълкуване се подкрепя и от образа на самодивата, един от символите на свободата и жизнетворчеството в народната поезия. И кукувицата, и самодивата в митологичен план имат общи излъчвания - те са гранични образи, образи-посредници, между живота и смъртта, свързани и с добро, и със заплаха. И двата образа в народното творчество асоциативно отвеждат към идеята за самотата. Човекът, намиращ се на \"граничната линия с безграничното\", както ще каже Аполинер, противопоставен на битовото, вечен самотник, ненаситният и вечно търсещ дух - не е ли това една описателна характеристика на твореца изобщо? Във финала на \"Кукувица\" митологемата за граничните същества поражда нови асоциации, свързани с идеята за граничност на момента, за драматично-трагичните прозрения на самата лирическа героиня. Смисловите внушения между двата образа очертават проблема за осъзнатите граници на човешкия живот, впримчен в драмата на избора между бит и битие.
2. Елосавета Багряна
„ Кукувица”
Виталното самоусещане е изразено чрез поетически препращания към културни фигури въплатили вековни народни представи.За Елисавета Багряна те са средство да се изкаже сложността на заетата позиция и на самите психологически състояния.Важно сред тези фигури заема ведата:
„Мен ме е родиола сякаш веда
И ме е прокобила несрета”
Ведата е свързана с волността на скитничеството ,тя израз на ненаситеността от живота ,на броденето във всички страни на емоционалното:
„Дайте ми мене по света да скитам,
Дай ми сборове,хора,задевки-
Другте да слушам без насита
И сама да пея на припевки”
От другата страна ведата-бродница е персонаж,който извежда в страни от коловози на живота,разбиран като традиция,спокойствие ,установен ред,послушание.Ведата е винаги другата,различната и поради това е самотната,кукувицата.
Багряна успяла да изрази онези чувства на порив ,на което слабо се обръща внимание-заложената самота,присъщата отчужденост от близостта на всички останали.В стихотворението са сучетани черти на народния светоглед и бит с модерни психологически проекции.Жената тук най-често е визирана,като фигура встъпила в гранично тревожна ситуация на любовта-изпитание.
Моминският свят е по принцип свят на надеждите и очакванията,той е само центриран обект върху любовта.
Лирическият Аз „младата девойка” предпочита да е свободна,волна и да живее по-различно,да скита из света,а не да е като всички останали,които според нея имат еднакъв и скучен живот.Може би това е грешка ,но това е изборът направен направен от лирическия герой.
И в греха си ,а може би тъкмо заради него,човекът има щанса да бъде вечен и свят.
Във финала на „Кукувица”,митологемата за граничните средства поради нови асоцияции,свързани с идеята за граничност на момента,за драматично-трагичничните прозрения на самата лирическа героиня.Смисловите внушения между двата образа очертават проблема за осъзнатите граници на човешкия живот,впримчен в драмата на избора между бит и битие.
ЛЕЛЕЕ точно това ми трябваше балгодаря ти предварително!!
ето линка http://zamunda.pomagalo.com/download/137459/
ако успееш да го сложиш в темата ще бъда мноого благодарна
Между юношеството и зрелостта на Николай Хайтов ,,Дервишово семе''
В разказа ,,Дервишово семе'' убедително и неподправено звучи един от митовете за ,,мъжките времена'' - героят сам трябва да намеру мутя су, но негивуя избор е ограничен от неписаните повели на рода.Рамадан Дервишев сам разказва за себе си и за света, в който живее,търси собствената си индентичност във време и място, измълнени с противоречия - созиакни, икономически, етнически, верски.Проблемите са изобразени имплизитно - те не присъстват пряко в изповедта на героя, но бедността на родовите повели обуславят драмата на личността. На ,,кръстопътя'' , на който се намира героят на Кайков, единствените житейски ориентири са традизионните нравствени ценности, вече проверената и осмислена от поколенията скала на доброто и злото. ,,Аз'' - повествованието носи белезите на търсената и намерената атмосфера на изповедност.Рамадан Дервишев сам разказва, и то очевидно за онова,което е белязало живота му - съдбовната любов съм Силвина.
Превръщането на героя от Рамаданчо в Рамадан е драматично. защото съзряването на личността е съпроводено от ритуала на инициациата - родовата общност преценява степента на зрелост и въвежда своите членове в определен кръг права и отговорности, които те са задължени строго да спазват.Инициацията е съдбовна, чрез нея се предопределя начина на живота на личността. Драматизмът на личностното съзряван на героя в разказа на Хайтов се подсилва и от накърненото всевечно право на човек да обича и да бъде обичан, защото йерархията на родовите ценности не се съобразява с индивидуалните пориви на личността.За Рамадан споменът за възмъжаването му е силлен, психологически болезнен и драматичен, защтото е белязан от една съдбожна любов.Емоционалните преживявания в юношеството са изключително силни и оставят траен отпечатък в сушата на мъжа, те формират представата му за доброро и злото и го учат да ги разпознава в живота.
Възмъжаването на Рамадан е драматично не само за самия него, а и за рода, който сякаш се стреми да изпревари естествените природни закони на човешкото развитие, с неподвластните на неумолимот време човешки желания.Сгъстеният драматизъм на прехода от юношеството към зрелостта е събран в майчинското ,,Младо е!'' , където бабата дори не определя полово внука си (ср.р.) и в тговора-реплика на дядото ,,Ще наякне!''. Бъзлагането на отговорността за осъществяване на една от основните родови ценности - продължаването на рода, носи драматичния сблъсак между естествения ход на природата и желанието да бъде ,,надлъгано'' времето.Асан Дервишов, дядото на героя, иска да ожени своя снук, за да бъде продължен рода, да се запази ,,семето''. Натуралистично назоваване на причината,която кара родът някак прибързано да утвърди зрелостта на момчето е подчертана още в заглавието на творбата и се превраща доминанта, обесняваща сичко, което се случва в иначе опростената фабула на разказа.Отговорността на старейшината, най - възрастният в рода, да запази и продължи рода, е обусловена и от статуса на нарушеното равновесие в семейството - ранната смърт на родителите на героя нарушава всевечните представи за логичната подредба в живота и смъртта на рода.Патриархалното семейство на Асан Дервишов е непълноценно - родителите на Рамадан са умрели, прекъсната е пряката връзка между родителите и техните деца. Дядото бърза да ожени своя внук, за да не се ,,затрие'' семето, но и за да се възтанови хармонията в дома, която може да бъде създадена само от женска ръка. Прозаичната причина, която ускорява годежа и сватбата на Рамадан (всъщност възлагането на отговорностите за продължаване на рода чрез инициацията), е вдървената дясна ръка на бабата и занемарената ,,къщна работа''.В първата брачна нощ родът изисква от Рамаданчо да докаже, че преходът от юношеството към зрелостта е завършен и той може ,,да извади кръв''. Грубото и безцеремонно отношение на рода се осъзнава и като пренебрегване на интимния свят на личността - ,,Ще надойдат ония да питат за кръв.'' Силата на кръвта е материализирана по един варварски обичай - доказателство не само за непорочността на дежойката, но и за силата на мъжа.Съзряването е болезнен процес , защото не е достигнал физическата си зрелост и са нарушили природните закони.Визмажаването на Рамадан е драматично,защото е изпреварило физическото съзряване с естеството на природата.Без необходимото равновесие между физическото и духовното, приходът от юношеството към зрелостта остава само повеля, желанието, но не и реалност. ,,Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза - не е мъж.'' обобщава спомените си възрастният вече Рамадан в една изстрадана изповед на кръстопътя на зрелостта си, поучен от събрания житейски опит.Брадата в културната семиотика на много източни народи има определен смисъл на мъдрост, мъжество и чест.Нейната липса е и формален означител, че инициацията - приемането на мъжа в родовата общност, не може да бъде осъществена, защото но - силни от законите на рода са само законите на природата и с тях трябва да се съобразяват всички.Приемането на отговорностите на рода е заменено от игра, ,,игра на пумпал'',ритуалът на инициацията е отложен за неопределено време, или по - скоро за точно определено време - когато ще бъде постигната физическата зрелост, без която е невъзможна и духовната.Истинското възмажаване на Рамадан е невъзможно без жизнен опит, липсващ на героя до този момент.Бабата и дядото разбират това и решават, че той непременно трябва да включва познаванетои на злото. ,,Зло да набира!'' - иска Асан Дервишев, защото истинското усеща, че е невъзможно да се продължи рода без да се познава света,изпълнен със зло.Героят в разказа оценява от дистанцията на изминалите години, че злото също може да е водещмотив за оцеляване, ,,когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява''.От категоричните родови повели Рамадан не оспорва само жирвйската мъдраст на дядо си , която Асан Дервишев формулира в императивното и повелително ,,Зло да набира!'': ,,Прав ли, крив ли беше дядо - няма да го съдя, ала за слото беше прав...''. Преходът от детството към зрелостта за Рамадан е белязан от съдбовната му любов към Силвина.Непознатото чувство се ражда още в онази първа среща, когато момчето вижда не ,,някое женище'', а ,,момиче като пеперудка, бяла като мляко, със замиглени очета, ей такива!''. Споменът за прехода между юношеството и зрелостта е красив, но и болезнен.Любовта, която Рамадан познава преди да достигне физическата си зрелост и изпълни повелите на рода, оставя траен отпечатък върху неговия живот.Четиридесет години мъжът носи в сърцето си болката си болката по намерената и изгубена любов. Четиридесет години Рамадан Дервишев живее на кръстопътя между силата на чувството си към Силвина и отговорностите, натрапени му по силата на родовата принадлежност.Време, което е достатъчно ,,тарабата, дето е от дъбово дърво'' да изгние, но не и към Силвина и омразата към Руфат, съперника и похитителя на щастието,десетилетия измъчват героя, не му давар миг покой, защото представите му за всевечна справедливост са нарушени.Любовта и омразата създават истинската човешка личност,превръщат детето в мъж.Освен любовта,Рамадан познава у омразата.Прекършената любов на героя го кара да ненавижда всички, които са виновни за отнетото му право да обича и да бъде обичан - братята на Силвина и Руфат.Любовта и омразата бушуват в сърцето на героя.Ненавистта, която Рамадан изпитва към ,,тоя кърджалия'', в също дълбока притаена.,,Тули'' се зад комина, за да гледа в пенджарчето на Руфатови, и дупка си пробива в плевнята, за да види скритото зад фередже лице на любимата.Истинската омраза живее в нощите на героя - там въображението дава простор на мечтите за отмъщение - кърваво-сладости и жестоки.Въображаемите мъки на Руфат са градирани и детайлизирани до садистичност:,,И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не ъмре веднага, да се мъчи.Как червата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще ги късам.''Желанието за физическо отмъщение,родено в мъчителните дни на съзряване и възмъжаване на героя, не му дава покой повече от четиридесет години.
Стремежът да отвори за Руфат ,,адовата порта'' е дълбока подтискан,в началото по силата на родовата и верската клетва пред ходжата ,, да се не беся , се не давя в реката.Да се не карам и сбивам...Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша.'' Рамадан желае лично отмъщение за оскърбената си мъжка чест и поругано достойнство - иска от дядо си да се закълне, че няма да закача врага му - личната клетва е дадена пред старейшината - ,,Аз ще се разправям с Руфатя!''.Причината за неизпълнения обет на отмъщението е разтърсващата сила на любовта към Силвина, която кара героят да пренебрегне силата на омразата. В естествена градация на индивидуалната човешка ценностна система любовта,неосъществена и мечтана,стои по - високо от родовите и верските повели.
Покъртителна е изповедта на героя - разказвач в ,,Дервишово семе'', защото в нея са разкрити ,,катраните'',които врят в думата му.Споменът за възмъжаването е жив в сърцето на Рамадан,защото на прага между детството и зрелостта родът е наложил своите неписани правила и е променил живота му.Героя не итправя тежки думи към своите, той приема устройството на живота такова, каквото е - ,,прав ли, крив ли беше дядо - няма да го съдя''.Но това не е израз на примирение, а по - скоро на мъдрост за човекото битие.Любовта и омразата,доброто и злото се сблъскват в представите на човека за света и рода, към който принадлежи. Търсенето н собствената мяра в живота Рамаданн да се връща към онзи наистина драматичен момент от своя живот,когото е познал радостта и болката, щастието и скръбта,дълга и отговорността,но е запазил истинската си човешка същност - трудния , болезнен, драматичен и красив път към зрелостта.
Може ли някой да ми ги свали трябват ми спешно
http://download.pomagalo.com/1613/zd...ariya/?cfr=316
http://download.pomagalo.com/596/zad...riya/?cfr=1613
http://download.pomagalo.com/33354/z...skove/?cfr=596
Мерси
Вижте, Моля!
http://download.pomagalo.com/34834/lyubovta+ese/
http://download.pomagalo.com/7566/sv...search=7323446
и ако може +1 есе за отговорност цена няма да имаш
МОМЧЕ
Penguin power!!
Империята се разраства-.-
ako moje da mi pomognete s towa za6toto nqmam reg :s http://download.pomagalo.com/41590/r...search=7328942
БоЛКа Ли?-СеГа Я ВиДя!МьКа Ли?-СеГа Я РаЗбРа!EлА Ме ВиЖ ПрЕд ТеБ Ст0я с КьРвАВи РьЦе.BиЖ с УсМиВкА ТьПчА ТвОеТо СьРцЕ...МоЛи Се,ПлАчИ,КьРвИ В АдА ВаРвИ,ТаМ иЗгОрИ,оТ УжАС КрЕщИ и НаКрАя Сп0мНи Си За МеН и УмРи ..
Живеи живота има смисал
живеи във всеки изминал ден
живеи защото те обичам
живеи но заедно със мен
trqbva mi argumentativen text vyrhu elegiq svobodata i robstvoto ako moje po burzi4ko i sajalqvam no flex type se precaka
EDIT: mersi mila (tedi4ka)
Свободата и робството в “Елегия”
Основните две понятия, очертаващи проблема са свобода и робство. Така съчетани, те оформят основната опозиция в Ботевия поетически свят, но романтически разполовен между принудата, упражнявана от поробителя и възможността да се самоопределящ се, която дава свободата. Не така ясно обаче са противопоставени тези две понятия вътре в текста на стихотворението. От една, робството е състояние, предизвикано от от нечия чужда воля. Творбата така и започва – с въпроса, кой люлее народа в робската люлка. Още самата дума “люлка “ подсказва, че проблемът има втора страна. Защото люлката е средство по-скоро за приспиване, за успокоение, отколкото инструмент за натиск.
Така се оформя една от основните тези на Ботев – робството е преди всичко състояние на безпътица, на неосъзнатост и неактивност, целенасочено проповядвано от някои и пасивно приемане от безликата и неосъзната маса.
Това разделяне на осъзнатост и неосъзнатост, на слепота и проглеждане, на отговорност и безотговорност пронизва цялата творба и изгражда нейния вътрешен драматизъм.
Тези , които са призвани да “отворят очите” на народа, са неговите духовни водачи. В текста на творбата те са два вида – традиционните – поповете, православният бог, учителите / в сюртуци/, и цял рояк скотове. Отношението към тях е подчертано негативно, изразяващо се в тежки ругателни думи, с които биват назовавани, както и в директно обвинение, че са “слепци с очи”.Така лирическият герой достига до извода, че слепотата на народа по никакъв начин не може да бъде преодоляна под знамето на подобни “духовни водачи”
Другият вид духовни водачи са модерните просветени умове, от чието име говори р местоимението “ние”. Кои са тези “ние”? Очевидно поетът има предвид хората, потърсили спасение от робството в емиграция, чиято основна цел би трябвало да е борбата за освобождение на родината. Тук обаче се проявява още един от възловите мотив на Ботевата поезия – бездействието и апатията на призваните да донесат свободата /както и в стих. “В механата” И така традиционните духовни водач са негодни по природа, а новите са бездейни и апатични. По този начин стихотворението загражда един троен адресат на тежките думи – самия “заспал “ народ, приспан в робска люлка, “слепците с очи” и бездейните “ние”, които чакат някой друг да донесе свободата.
Въпросът за свободата има и още една страна – нейното пожелаване.
Свободата може да се разглежда като абсолютна човешка ценност, но може въобще да не бъде забелязана и необходимостта от нея да не бъде почувствана. Основната причина за тягостното настроение на лирическия герой идва от факта, че както “заспалият” народ, така и неговите водачи като че ли още не са стигнали до идеята за свобода, камо ли пък до нейното колективно и лично пожелаване. Именно този мотив е централният в Ботевата поезия – било то в негативен план, което води до елегични оплаквания, било в положителен, когато поетът успее да открие герой, пожелал свободата, чийто подвиг се наеме да възпее. Така тази поезия се разделя по романтически на две основни части – тъмна, елегична и светла, възпяваща. В случая със стихотворението “Елегия” имаме най-чистия вид на елегичното усещане на проблема за свободата и робството.
http://zamunda.pomagalo.com/download...?search=690827 Трябва ми спешно :S Мерси предварително
Сърце(Ангел Каралийчев)
Преразказ от името на Нешко
Аз съм Нешко,Нешко Татарчето-самотно малко момче.Никога не съм знаел какво е бащина грижа или майчина ласка.
Преди шест години селският пъдар ме намерил край плета на гробището.Отнесъл ме на баба Тиша-черковната прислужница.Тя била самотна стара жена,която ходела между гробовете ,приказвала с мъртвите,а животът и бавно догарял като восъчна свещ.Взела ме баба Тиша на ръце,сърцето и се изпълнило с милост,а очите-със сълзи.
Прибрала ме добрата женица,започнала да ме храни с мляко и ме отгледала.Кръстила ме Найденчо,но децата ми викат Нешко Татарчето,защото лицето ми е тъмно на цвят.до петата си година пълзях и тичах из черковния двор,играех с врабчетата и спях в затоплената от слънцето трева.
Годините на баба Тиша натежаваха,очите й сълзяха,ръката й,върху която спях нощем,се втвърдяваше.но тази топла ръка за мене беше като пухена възглавница.
Една сутрин баба Тиша ми заръча да отида в гората да донеса сухи дръвца,за да свари в гърненцето копривена чорба.Хубава коприва беше пораснала в черковния двор.
Аз излязох и затичах към гората.Събрах клони и тръгнах към село.Набрах и китка узрели ягоди за баба Тиша.Като вървях,дочух конски тропот.Обърнах се и видях каруца,карана от гологлаво момче.Познах го-Трайчо,сина на Делчо каруцаря.Връщаше се от града с празна каруца.Попитах го дали може да сложа дървата отзад в каруцата,защото ми тежат.Той се съгласи,но не спря колата.
Аз се затичах,настигнах каруцата и наместих дървата.Качих се и аз и седнах,опрял гърба си на дъното.Трайчо замахна силно с камшика,удари конете.Те се втурнаха напред,а аз,политайки,паднах на земята.Ударих си челото,а дърветата и ягодите отхвръкнаха настрани.Трайчо препусна конете и замина.
Аз дълго стисках пребитото си чело,но преглътнах сълзите и отново нарамих наръча дърва.Като минах железопътната линия,се спрях до гората да си почина.В това време забуча сутрешният влак и последният вагон спря пред мене.Чух глас,който ми викаше да занеса ягодите и ме питаше колко струват.Обърнах се и тръгнах към прозореца на вагона.Една жена пое китката ягоди и пусна в шепата ми един лев.
Аз,който за първи път видях пара в ръката си,забравих болката от падането,
грабнах грабнах дървата и се затекох към къщи.Като стигнах в черковнич двор,
подадох наръча дърва на баба Тиша,а лева скрих под една керемида зад високия каменен паметник на загиналите опълченци.
На другия ден отново отидох за горски ягоди и се върнах с още един лев.Всеки ден посрещах влака с китка сочни ягоди,а когато ягодите свършиха,аз тръгнах по стърнищата да събирам меки круши.Продавах ги на пътниците с паничка-по два лева паничката.Под керемидата изкопах трапче и започнах да го пълня със спечелените пари.
Лятото си отиде.Горските плодове окапаха.Изсъхналата шума започна да гори.Един ден пламна долната махала.Някой беше изпуснал огън в една суха купа и избухна пожар.Изпепели седем къщи.Изгоря и къщата на Делчо каруцаря.Оцеля само сайвантът.Делчо не мойеше да си намери място от мъка.Повъртя се два-три дена,после продаде конете и каруцата,огради стаичка под сайванта за жена си и за Трайчо,а той замина в града да си търси работа.
Заваляха есенните дъждове.Опустяха калните селски пътища.Покривът на нашата къщурка прокапа.Баба Тиша сложи стълбата и ме накара да се кача,за да сменя счупената керемида.Когато свърших работата,изправих се до комина и се загледах към гората.Валеше проливен дъжд.По разкаляния път вървеше момче с наръч дърва.
Газеше босо във водата,а краката му бяха посинели от студ.Познах го-Трайчо.
Дожаля ми за него.Слязох от покрива,отидох зад паметника и извадих всичките пари,които бях изкарал през лятото.
Отскочих до Пъшовия дюкян и попитах колко струва чифт гумени цървули.Наброих парите на Пъшо,взех цървулите и се върнах вкъщи.
Разказах всичко на баба Тиша и я изпратих да занесе цървулите на Трайчо.Казах й че той е голямо момче,ходи и на училище,и за дърва в гората и не бива да гази бос,защото ще премръзне в студената кал.
Баба Тиша ме попита дали съм помислил и за мене.
Отговорих й,че засега цървули не ми трябват,защото зимата ше си стоя вкъщи.А догодина,когато тръгна на училище,ще съм спечелил пари не само за цървули,а и на нея очила ще купя.
Баба Тиша се просълзи,прегърна ме и ме целуна по челото.
http://download.pomagalo.com/62/ahil...eroi+antipodi/
ms predvaritelno
The future belongs to those who believe in the beauty of their dreams ...
Ще може ли това:
http://download.pomagalo.com/11769/s...search=7489527
http://download.pomagalo.com/70081/s...search=7489527
http://download.pomagalo.com/69629/m...search=7489527
http://download.pomagalo.com/81203/s...search=7489527
http://download.pomagalo.com/27000/n...search=7489527
http://download.pomagalo.com/57691/z...search=7489527
http://download.pomagalo.com/73044/s...search=7489527
http://download.pomagalo.com/218881/...search=7489527
Радвай се на този миг. Този миг е твоят живот.
Дам
1.Ако намеря портфейл с двеста долара в парка, парите са си мои. Това е късмет, както е лош късмет да си загубиш пари. Случва се на всеки. Справедливо ли е да взема намерените пари?
(дискурсивно есе)
На всеки от нас се е случвало да си намери “късметче” – било то загубена обеца, било то една-две стотинки или дори лев и прочие. Обикновено човек се радва на късмета си и без много да му мисли взема намерената дреболия. А и защо не? Та нима с две стотинки може да ощети някого? Различно стоят нещата, обаче, когато става въпрос за голяма сума пари. Не всеки може с лека ръка да си прибере в джоба двеста долара при положение, че загубата на тези пари, вероятно е предизвикала нечие страдание. Тук вече решението не е толкова лесно. Човека е поставен пред дилемата дали да вземе парите или не.
Изборът е неизбежен. Едни биха прибрали намереното с усмивка на лице, а други биха тръгнали да търсят начин да го върнат на притежателя му. И двете страни си имат своите плюсове и минуси. Всеки си има своите мотиви, всеки си е прав сам за себе си, всеки трябва да понася последствията от избора си... А справедлив ли е този избор? Дали човек не проявява пристрастие в преценките и действията си?
Когато човек реши да вземе за себе си намерените двеста долара, той е воден от стремежа си да удовлетвори собствените си потребности, да се облагодетелства. Такъв човек поставя личните си интереси над тези на общността. Той действа користно. Той е егоист. Неговият избор демонстрира предусловен морал, тъй като личната изгода е основният мотив за действията му. Той следва максимата: Щом като едно действие е полезно, то то е добро действие. Прибирането на тези пари е полезно за него и той смята, че постъпката му е напълно правилна. Той не допуско мисли като например, че последиците за загубилият парите човек може да са изключително неприятни - това може да са били последните му спестявания и докато намерилият ги ги харчи на ляво и дясно, той да тъне в мизерия. Егоистът предпочита да не разсъждава така. На него му е по-лесно да приеме, че тези двеста долара са били на някой с по-лекомислено отношение към парите, щом като така ги губи, и смята, че е по-справедливо да ги запази за себе си, при положение, че има по-голяма нужда от тях, а и освен това си е чисто негов късмет намирането им. Стефан Цвайг е казал: “По-лесно е да действуваш справедливо, когато си щастлив, отколкото, когато си нещастен”. Нищо не ни гарантира, обаче, че ние имаме по-голяма нужда от тези пари, отколкото другия човек. Тази постъпка не е справедлива, тъй като явно е проявено пристрастие в преценката. По този начин се нарушават гражданките права на човека – правото на собственост, правото да се разпореждаш със собствеността си, правото на справедливост, правото на сигурност... Сигурност, че като загубиш нещо, то ще ти бъде върнато. Така е по закон. А когато законът не се спазва и има фактически нанесена вреда, то това действие е правонарушение. Извършителят му носи и вина, тъй като той е вменяем (приемаме, че е) и има наличие на умисъл – да се облагодетелства, пък било то и на чужд гръб. Така че, освен всичко друго, това действие е и престъпление. Присвояването на нещо чуждо е наказуемо.
Човекът, избрал другата алтернатива – да върне парите, е воден от ценностни мотиви : честност, справедливост, добро... Той дава преимущество на обществено значимото. Той има автономен морал. Лакордер е казал: “Справедлив и честен човек е този, който мери своето право със своя дълг”. А този човек действа по дълг , т.е. от уважение към закона, който гласи: “Чл.88. Когато собственикът и изгубилият вещта не са известни, онзи, който я е намерил, е длъжен да я предаде в общинския (районния) народен съвет или в кметството” – закон за собствеността. “Вещта” в нашия случай са двестато долара – парите също са собственост. Такава максима – винаги да се спазва стриктно закона, може да стане всеобща. Такъв човек има apriori разум. Когато човек следва една максима по дълг, то той е свободно, автономно същество – независимо от външни фактори, от собствени ирационални мотиви, от конкретните резултати и прочие. Този човек е безкористен – той не преследва лични интереси, което го прави нравствена личност. Постъпката му може да послужи за пример в обществото, може да подтикне хората да следват неговата максима, да спазват законите.
Ако аз намеря двеста долара в парка, бих предала парите в общинския съвет. За мен това е правилният избор. Аз не мога да взема тези чужди пари и да продължа да живея с чиста съвест. Не искам да се облагодетелствам на чужда сметка, не искам да ощетявам никого. А и освен това аз съм човек, който спазва законите. Имаше един такъв случай с беден железпътен работник от селце в северна България, баща на две деца, който при редовен преглед на жп линията намира разпръснати пари, равняващи се на около сто негови заплати. Той ги събира в един чувал и без да се замисли ги предава в полицията. Когато медиите го провъзгласиха за герой, а останалите хора за глупак, той заяви, че нито за миг не се е поколебал и че не съжалява за нищо. След вдигналият се шум, му връчиха един часовник и някаква смешна сума. Човекът каза, че просто иска да бъде честен! Ако всички хора бяха като него, ако всички хора спазваха законите, престъпността нямаше да е на такова ниво в наши дни.
2.Свобода и Справедливост
Свобода и Справедливост! Справедливост е да си свободен. Тези две категории няма как да бъдат разглеждани поотделно, тай като Свободата е понятието, съдържащо в себе си останалите човешки права. Тя е висша ценност и личност, лишена от нея, се превръща в роб, който не живее, а просто съществува.
Свобода! Какво представлява тя? Какви са нейните измерения? Свобода ли е да се качиш нависоко и да разпериш ръце? С това ли се изчерпва нейната същност. И тъй като тя има пряко отношение към човещкото съществуване, струва си поне да се опитаме да потърсим отговори.
Можем ли да говорим за свобода на духа, за свобода на мисълта? А защо не? Свободата може да се разглежда като индивидуална категория. Нейните измерения зависят изцяло от личността.
Но ако се погледне от друга страна, може да се види, че свободата не е напълно постижима. Космосът, Земята, природата и хората в нея са една огромна взаимообвързана система. Няма как същество да бъде изцяло свободен в свят, в който зависи от някого или от нещо.
Още при раждането си човек крещи. Крещи, защото не знае кой е , защо се ражда на тази земя и какво се очаква от него, защото светът е устроен така, че ние да се въртиом около него. Пътят, който избираме за нашето развитие като личности, е правото ни на избор, правото ни на свобода.
Изборът е едно от лицата на свободата. Той е функция на цялото човешко същество , като осмисля по неповторим начин битието и ракурсите на личността.
Свободата понякога може да означава и самота – когато свободният дух на човека е изградил нови понятия за всичко около себе си и тези нови умосъждения са неразбираеми за другите. Тогава този човек блуждае между отчуждението и изолацията, но в тази своя самота се чувства свободен. Свободата е риск, порив към непознатото, тайнственото. Тя е състояние на духа и никакви физически окови не могат да отрекат нейното същетвуване и сила. Самият избор на вид Свобода е Справедливост.
Хората в млада възраст се стремят към абсолутната разкрепостеност. Но думата Свобода назовава нещо по – различно от пагубното понякога чувство за свободия. Бог ни е създал свободни! Свободни ли сме да нарушаваме десетте божи заповеди и съдебните закони? Свободни сме. Свободни ли сме да използваме наркотици, да убиваме? Свободни сме. Нима от това светът ще стане по – красив и по – добър? Не! Човек може да върши всичко забранено.Свободен е и да не го прави.
Дон Кихот е казал: „Свободата е едно от най – ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравняват нито съкровищата, които крие земята, нито нези, които таи морето”. Свободата не е предмет или качесво, което би могло да се опише. Нека всеки сам открие истината за своята Свобода и да намери пътя, който води до нея.
По думите на Жан – Жак Русо ние се раждаме два пъти: веднъж – за да съществуваме и втори път – за да живеем. Ако истинският живот е животът на личността, а цената на Свободата е да си личност, то истинският живот е да си свободен.
3.Моята представа за справедливост и несправедливост
Есе
В живота често се срещат тези две понятия – справедливост и несправедливост. Те често “ кръстосват шпаги “. Какво всъщност означават те ? Много е важно от коя страна на гледната точка стой човек. Ако едно нещо за мен е справедливо , за друг то може да е несправедливо.
Така например в прочутия роман на Дюма-баща “ Граф Монте Кристо” гледните точки на тази дилема са контрастни.
Да , несправедливо е когато в навечерието на своята сватба Едмонт Дантес, без да подозира нищо и без да е извършил каквото и да е нарушение на закона , се оказва осъден и наказан като най-страшен политически престъпник. Той четиринадесет години несправедливо прекарва в мрака и ужаса на подземията в крепостта Иф.
Подземията го превръщат в отчаян човек и той решава , че страданията и погубеният му живот са достатъчно основание да търси възмездие и да бъде съдник на виновниците за осакатеният му живот. Той решава сам да раздава справедливост.
Появил се в нов облик – вече като Граф Монте Кристо , достатъчно силна личност , той поставя над всичко свободата над духа и свободата над действието.
Да , справедливо е , когато той избягва от крепостта и в новото си въплащение на аристократ и богат човек подготвя своето възмездие. Той преследва виновниците допринесли за неприятностите в неговия живот. Използва техните минали и настоящи грехове, техните слабости и страсти и ги довежда до физическо и духовно унищожение.
В душата си граф Монте Кристо се чувства прав. Той смята , че постъпва справедливо, защото се води от мисълта , че въздава справедливост и че дори да стигне до насилие , то е справедливо.
Тази негова нагласа и схващане за правото на отмъщение и на възмездие е в унисон с разбиранията му , че пред свободната личност няма никакви граници.
Това дали е справедливо? Според моите схващания за справедливост , това е погрешно. Премине ли човек определена граница , мине ли отвъд бариерата на позволеното , тогава става рисковано.
Дали от справедливо раздаващ наказания , няма да се превърне в несправедлив екзекутор?
В старанието си да въздаде справедливост и да наложи заслужено наказание , героят на Дюма достига до една граница , зад която вече преследвайки злото ,сам започва да извършва зло. В този миг на отмъстителен , самоунищожителен и на безмилостен съдия , в граф Монте Кристо настъпва преломен момент. Той се превръща в чувствителен , добър и отзивчив към чуждото нещастие , какъвто е бил в младите си години.
Какво ли довежда довежда до неговия прелом? Отговорът е стар , като света – любовта.
Срещайки отново любовта , героят на Дюма се обръща назад и отчита всичко което е извършил , като акт на отмъщение , на несправедливост. Той осъзнава , че това вече е безсмислено , че не може да се смята за оръдие на провидението , и че трябва да предостави по нататъшното отмъщение и възмездие в ръцете на Бога.
Героят се разкайва за самонадеяността си , като се е помислил за равен на Бога и се е наел сам да раздава справедливост и наказание. Това е едно послание към всички – за повече човечност и за реализиране на дело на една от най – ценните добродетели : Любовта към ближния.
Бъдете справедливи , несправедливостта винаги се заплаща!
4.За мен думата "справедливост" е измислена от хората, за да назоват понятие, което макар да си мислят, че реално съществува, всъщност е удобно заблуждение, което им помага вечер да заспят по-лесно. "Справедливи" са тези, които отсъждат в полза на по-голямата част от обществото, поощряват "праведните" и безмилостно наказват "грешните". За да възтържествува наистина "правдата", те задължително трябва да бъдат студени, безпристрастни, безчувствени. Немислимо е да се осланят на сърцето си наместо фактите. Защото всеки бе се изсмял на съдия, воден единствено от чувствата - разбиране, съпричастност, милосърдие. Такъв човек в никакъв случай не би могъл да бъде "справедлив", защото в един спор винаги и задължително налице трябва да има поне един "прав" и един "крив". А кой би повярвал, че гледано от различни страни и ъгли всеки един е прав?
Аз мисля, че един простосмъртен човек в никакъв случай няма правото да се разпорежда със съдбата на друг един човек като него. Не е възможно единият да бъде изцяло запознат с мотивите на другия. Не е възможно единият да има напълно ясна представа за причините, накарали другия да каже или извърши нещо "нередно". Защото в природата всяко действие си има противодействие и защото няма следствие без причина. Не съществуват по мое мнение реални хора, които да вършат каквото и да било (било то "праведно" за някои и "грешно" за други) без нещо друго да го е подтикнало. И именно това "друго" е отделно от самия човек, т. е. не от него произтича началото. Можем ли да виним водата, че на повърхността и се появяват кръгове, в чиито център стои камъкът, хвърлен от второ лице, за което тя дори не е подозирала? А можем ли да виним детето, което едва сега ще узнае следствието, предизвикало едно хвърлено камъче в реката? Можем ли да виним някого за предизвикано турнадо в Тексас при положение, че причината се крие в размахалата с крилца пеперуда в Бразилия? А нима пеперудата е виновна? Не са виновни и лудите, които извършват множество престъпления, защото те просто са луди, психично болни. Не са виновни и крадците, у които все още действа инстинкт за самосъхранение, присъщ за всеки нормален човек, и които умират от глад. Дори не са виновни и този тип крадци, чиято причина за кражба е алчността. Защото алчността не се ражда, тя се придобива. И няма по-голямо наказание за един "виновен" човек, който осъзнае какво е извършил.
Безсмислена е за мен думата справедливост. Справедливостта важи само там, където има съд, а именно съдът е най-голямата несправедливост на този свят. Милостта трябва да поведе хората! Нима господ може да бъде милостив, а ние човеците - не?! Нима ние разполагаме с по-голяма сила, мощ и права, за да се разпореждаме със съдбите на други хора?! И как така можем да сме "справеливи", когато като хладникръвни убийци изпращаме на бесилото свои братя?! Не, за мен това е варварство и жестокост. Милостта е справедливост! Там, където има милост, има справедливост!!!
P. S. Вече измина около 1 година откакто написах това есе и... промених си мнението за едно основно нещо: "Алчността не се ражда, тя се придобива". Това разбира се е така, но... именно, защото човек се оставя да бъде манипулиран и да приеме алчността в душата си, той е ВИНОВЕН. Ако бяхме овце, то всички щяхме да сме невинни, защото липсата на мисъл и съмнение би оправдала малодушието. Но ние сме хора, разумни човешки същества. Друг е въпросът, доколко днешните "съдии" мислят и действат като ХОРА или по-скоро като ОВЦЕ, манипулирани от хитри, умни и подмолни овчари, които между впрочем дърпат конците на марионетките (СТАДОТО) или 90% от човечеството. Е, себе си определям като част от онези 10% , чийто мозък не е закърнял и се кълна, че никога, ама никога няма да се поддам на манипулациите на другата част от тези 10%, които жадуват за власт и пари и чиято цел е да материализират цялото
5.“Не всички могат да бъдат красиви, богати и знатни,
но всички могат да бъдат добри” – Конфуций
Събуждаш се рано сутрин, поглеждаш към небето и виждаш токщо изгрялото красиво слънце. Ставайки се усмихваш, обличаш се и тръгваш към училище.Влизаш в автобуса, настаняваш се удобно и в глвата ти нахлуват мисли за предстоящия ден.На следващата спирка се качва възрастна жена.Оглеждаш се и виждаш, че за нея няма място. Решаваш да и отстъпеш своето.Тя те поглежда благо и кимва в знак на благодарност. Токущо си извършил едно добро дело, което кара усмивката отново да се появи на лицето ти.Следмалко слизаш и продължаваш към училище.Насочваш се към улицата, където едно малко момиченце се опитва да пресече, но на лицето и е изписан страх от прехвърчащите покрай нея коли.Хващаш я за ръка.Тя те поглежда и започва да се чувства по-сигурна.Пресичате заедно.Изплашеното и изражение вече е изчезнало.Двамата продължавате по пътя си.На лицето ти отново е грейнала усмивка.Замисляш се дали е породена от щастливото изражение на детето или защото през главата ти е минал вчерашният цитат, че всяка усмивка почти винаги е породена от друга усмивка . Извършил си още едно добро дело.Ето вече си пред училището, започват часовете и така ден след ден...
Но кой всъщност си ти ? Някое богато хлапе чийто баща е директор на банка и славата му се носи из града или грозноватото дете от крайния квартал, което работи през лятото, за да помага на родителите си ? Всъщност дали ще си малък или голям, богат или беден, красив или не... имали знчение?За да извършиш тези обикновени дела не са ти необходими нито пари нито красота нито слава. Във времената, в които живеем, за да избираш не ни е нужно нищо повече от чистосърдечно желание и голямо сърце.Всеки има право да избере, в коя посока да върви: към доброто или към злото.Ако си избрал пътя към доброто, то несъмнено ще попаднеш в ситуация, в която да извършиш някое “добро деяние” и да проявиш някоя от своите добродетели. Веднъж, втори, трети път, и неусетно ще започнеш все по-често да помагаш с каквото можеш. Това поведение се оформя като част от теб, от твоя характер.
Именно това осъзнаване на добродетелта не просто като качество, което изразяваме в изключителни обстоятелства, а като неделимата част от нашите дни и нощи, ни прави истински добри, или, по думите на Блез Паскал, "добродетелта на човека не се измерва с неговите необикновенни деяния, а с ежедневното му поведение."
Ако свържем теорията на философията с нашите ежедневни дела ще видим, че всички ние притежаваме някой от кардиналните добродетели като справедливост, достойнство, деликатност, великодушие...Но както се казва: “Колкото повече, толкова по-добре.” Според Конфуций един от трима е неговия учител, което означава че във всеки човек има нещо добро, а хората трябва да се учат един от друг и така да стават все по-добри и добродетелни.
8. Свободата, равенството и справедливостта в идеологията на либерализма (есе)
Класическият либерализъм е първата голяма политическа идеология. Неговото развитие се съчетава с това на капитализма. Либералното политическо мислене преминава през различни етапи и за това се говори за класически, социален либерализъм, религиозен и други негови форми. Някои от най-видните имена свързани либерализма са: Джон Лок, Монтескьо, Адам Смит, Дени Дидро, Волтер, Бенджамин Франклин, Джон Стюарт Мил, Айзая Бърлин, Карл Попър, Джон Кейнс, Фридрих Фон Хайек и др. В своите произведения те всички в различна степен се спират на тези три понятия – свобода, равенство и справедливост, като заедно постепенно изграждат това което е идеологията на либерализма.
Свободата е основна ценност за либералите, по-точно политическата свобода, свободата като граници в които можеш да действаш невъзпрепятстван от другите. Според Айзая Бърлин това е негативната свобода. Да бъдеш свободен според него не означава просто никой в нищо да не ти пречи. За либералите всички хора са еднакви. Те всички притежават човешки права дадени им от бога. Гарантирането в еднаква степен на естествените човешки права на всеки един индивид изразява равенството на всички индивиди. Равенството според либералите е обвързано със свободата, с нейната негативна форма, такава каквато е за Бърлин. Като цяло либералите разбират равенството като равенство пред закона. Всеки индивид има правото да действа в границите на закона в такава степен в каквато и всички останали, т.е. всеки индивид има правото да упражнява своята свобода до такава степен, че да не пречи на останалите, или правилото прави на другите това, което не искаш да правят на теб, но представено в един по-усъвършенстван вид. От изключителна важност е обаче, до каква степен границите на забраните на закона ще ограничат полето на негативна свобода на индивида. Законите според либералното схващане трябва да се именно забранителни, а не повелителни, т.к. по-този начин оставят по-голямо поле на индивидуалната, негативната свобода.
Едно от основните права на индивида, според либералните разбирания е правото на частна собственост. Според някои либерали то е по-важно дори от правото на свобода, т.к. тя се обезсмисляла без наличието на частна собственост върху която да се упражнява. Според мен правото на честна собственост принадлежи към т.н. от либералите икономическа свобода. Тя, както и политическата са отделни изражения на свободата въобще и това не може да бъде другояче. Въпреки това двете са в изключително силна зависимост една от друга. Както посочва Милтън Фридман – не може да има политическа свобода без икономическа макар, че тя сама по себе си не е достатъчно условие. Двата вида свобода засягат отделни подсистеми от обществената система – политиката и икономиката, и нито един от двата вида свобода не трябва да бъде пренебрегван за сметка на другия. Това би означавало едната от двете подсистеми в обществото да изземе функциите на другата, което е абсолютно нежелателно. Либералите държат и на двата вида свобода и поради тази причина осъждат силно обществата в които държавата ограничава силно икономическите права на индивидите и по този начин ограничава и негативната им свобода.
Може би по-интересно във връзка с икономическите идеи на либералите е тяхното виждане за пазара, ролята на държавата и последиците от различните им форми. Пазарното стопанство като форма на икономически взаимоотношения е от особено значение за идеите на либерализма. Чрез него се постига равенство във възможностите. Поставени в условията на пазара индивидите следва да имат равни шансове. Според Милтън Фридман, там където са се създали свободни пазарни взаимоотношения и съществува равенство във възможностите, там жизненото равнище на обикновените хора достига най-високи степени. От друга страна в общества в които се поставя за цел равенство в крайния резултат, се стига до загуба на личната свобода, т.к. това равенство може да се постигне само чрез употреба на сила. Колкото до държавата, според традиционните либерални виждания, тя следва да играе ролята на нощен пазач, т.е. да се оттегли колкото е възможно повече от личната сфера на индивида, особено в икономически план. Пазарът ,в този случай, трябва да поеме ролята на регулатор на обществените взаимоотношения.
Справедливостта, нейното либерално разбиране е развито подробно от Фридрих Фон Хайек. Както споменах и по-горе равенството за либералите е равенство пред закона. В този дух и Хайек посочва, че те правят разлика между правилата за индивидуално поведение и конкретните разпоредби на една власт за целите на организацията. Първите са изцяло обвързани с “управлението на закона”. Те, както посочих и по-горе, са предимно забранителни, т.к. така се осигуряват по-широки граници на негативната свобода. Тяхната цел е само да се предотвратят несправедливите действия, т.е. прекаленото навлизане в тази граници. Вторият вид – конкретните разпоредби, съответно водят именно до срещуположните резултати, до ограничаване в изключителни граници на свободата. С подобни законови форми се работи обикновено в страни под авторитарен или тоталитарен режим, като ограничаването на свободата може да става както в икономически аспект, така в последствие и в политически аспект.
В крайна сметка, колкото и примамливо да звучат понятия като свобода, равенство и справедливост, не бива да забравяме, че либерализма също е идеология, а всички идеологии в крайните си форми не носят положителни черти. Всяка монета има две лица.
Мерси много!
Радвай се на този миг. Този миг е твоят живот.
6.Наранени, ограбени и унижени, се изпълваме с желание за отмъщение, копнеем да причиним страдание, съизмеримо поне наполовина с нашето, искаме да видим чуждата болка, изписана на лицето. Защото това е естествената реакция на човека, защитаващ своя малък и подреден свят, чиито копнежи са отнети, разрушени пред очите му, а животът му е загубил смисъла си.
Малко хора обаче извървяват дългия път от желанието за мъст до изпълнението, защото той е осеян с препятствия, предизвикващ неспирни душевни битки и конфликти. Тези, които, обзети от силни страсти и емоции, стигнат до своята цел, никога няма да могат да възвърнат нарушеното си равновесие. Защото отмъщението, дори и заслужено, остава престъпление срещу личността и обществото.
Но престъпление ли е да копнеем за справедливост спрямо самите нас? Престъпление ли е да искаме наказание за виновниците, да очакваме, че действията им няма да останат безнаказани? Тогава грешен и напразен ли е стремежът на човечеството към справедливост? В съвременния свят на ред и законност, отмъщението губи своя смисъл и става неприемливо. В дефинициите на правото никой не е виновен до доказване на противното. И само съдът може да определи какво е престъплението и как да бъде наказано то. Отделните хора нямат правото и не бива да заемат ролята на съдници, защото често, заслепени от емоциите, ставаме жертви на грешната си преценка.
Жаждата за отмъщение е изгаряла, изгаря и винаги ще изгаря душите на хората. Но заедно с нея ще съществува и възмездието - справедливостта на съдбата, която никой не може да ни отнеме. Именно това е в основата на християнството - религия, съществуваща повече от 2000 години и даряваща ни спасителната сила на благородството да прощаваме, да обичаме и да вярваме в доброто:
Който копае ров, ще падне в него,
И който търкаля камък, върху него ще се обърне
...................................
7.СПРАВЕДЛИВОСТТА
Справедливост- една дума с огромно значение за цялото човечество. Надали има друга дума предизвикала толкова революции във всеки смисъл на думата. Една дума присъстваща във всяка вечна творба, толкова често прокрадваща се в редовете на стиховете, във филмите. Не е нужно нейното изричане, а нейното усещане. Възхваляваният смисъл на думата- от поети, писатели, революционери, политици- до всеки човек и дори за малкото дете отстоявайки и осъзнавайки своите права.
Справедливостта може да се прояви във всяка сфера от живота, където се сблъскват човешките взаимоотношения- като библейското значение за справедливостта, социалната справедливост, справедливостта в правото. Вълнуват ни понятия като справедливо наказание, справедливо поведение, справедливо отношение, справедлива награда, справедливо възнаграждение и т.н.
Справедливостта рисува човешките взаимоотношения. Тя е еманация на човешкото добро. Доброто и злото във всяка сфера от живота определя кое е справедливо и кое не е. Идеята за справедливостта е надигала спорове, бунтове и революции- малки и големи, от световни до по- малките, но големи за душата на всеки човек. За неговото вътрешно възприятие за човешките отношения. За неговото вътрешно душевно усещане.
Справедливостта за един е несправедливост за друг. Тя е субективна категория. Тя няма точно определени рамки. Всички ние стремейки се към нея се стремим към собственото си щастие. То е абстрактно чувство на тържеството на духа. Щастието, както и справедливостта е едно творение на човека, плод на неговия ум. Повечето хора искат да получат справедливостта като подарък или като нещо, което им се полага по право, а всъщност той сам често трябва да я сътвори и чрез волята си, а не само чрез желанието си.
Някъде в Интернет прочетох следната мисъл: “Умните искат справедливост, но единствената справедливост, която могат да измислят е справедливостта за глупаците, които винаги се ползват от нея. И това вече е несправедливост за умните”.
Справедливостта върви ръка за ръка с виждането за вселенското равновесие. Може би на пръв поглед Вселената живее в равновесие и хармония, но не е точно така. Тя непрекъснато се променя и както тя и човекът с неговата вселена променя света около себе си и всяко човешко същество зависи от това до него.
Но що е справедливо наказание, например в правото? Това е което най- пълно отговаря на извършеното престъпление като са отчетени всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Но дали това ще е справедливо за престъпника или може би и най- лекото ще му се стори несъразмерно тежко и несправедливо.
Затова в справедливостта няма равенство между различните страни. Има разбира се общоприети норми за справедливост, които трябва да действат навсякъде- и в политиката, и в религията, и в правото и в човешките взаимоотношения, иначе би настъпил хаос.
Понякога справедливостта може да е така мечтана и възхвалявана от масата, а от другата страна на пиедестала да стои другата справедливост.
При социализма справедливостта = на равенство, а в пазарната икономика и демокрацията справедливост е = на заслужено и заработено, една справедлива оценка за положения труд.
Справедливостта е съразмерност между даване и получаване, между възможност и условие за тяхното реализиране, между заслуги и признание, между права и отговорности, между деяние и възмездие.
Справедливостта е по- висша ценност от правото. Ако то не е справедливо то престава да бъде право. Така би трябвало да бъде. Справедливостта може да е общочовешка, колективна или субективна- чисто лична. Така правото трябва да се подчинява на официалната приета за общочовешка справедливост.
Присъдата подлежи на отмяна ако е явно несправедлива.
Справедливост и морал- и двете са висши добродетели, но моралът би следвало да бъде част и основа на справедливостта.
Справедливостта е необятна и всеобхватна нравствена категория бушуваща в умовете. Всеки човек е усещал поривът, чувството и вътрешният си вроден стремеж към справедливост.
Справедлива ли е съдбата към някого когото стихията е убила или разрушила неговият дом? Справедлив ли е Бог? Според библията той винаги е справедлив, независимо дали прощава или наказва. Религиозното разбиране за справедливост обаче понякога противоречи на истината в човешката история. Колко хора съзнателно биха си дали и другата буза, ако ми ударят едната. Колко биха го сметнали за справедливо. Едва ли има такъв, който с благородство ще отстъпи пред противника си и ще се чувства щастлив и победител.
Справедливо ли е родителя да помага цял живот на децата си и каква отплата ще има той за това от своите деца? Справедливо ли е когато те лъжат и мамят? Когато за един и същ труд на различни места хората получават различно признание. Справедливо ли е че сме се родили в тази държава? Справедливо ли е, че България е зле и т.н. Много въпроси с неясен отговор.
Виждаме как доброто пристъпва към нас с присъщата си двойственост А справедливостта като обществен идеал, като дух породил се в умовете залива с вълни целият свят. Тя е и философска категория. Древните гърци също са разсъждавали над нея.
Коя война е справедлива? Тази, в която загиват невинни хора в името на една цел или един идеал. Та не е ли всяко човешко същество ценно само по себе си?
Корена на думата справедливост е правда. Правдата е стремежът всичко да бъде отсъдено правилно, по най- разумният начин. Да бъдат претеглени на везни добро и зло. От своя страна правда в превод е истина. Този, който знае истината и нейното разкриване може да бъде справедлив според своето субективно усещане за това. Обикновено раздаващите справедливост би трябвало да са по- можещите и по- знаещите, по- компетентните.
Хищникът справедлив ли е към своята плячка? Той има ли избор? Не, защото той живее управляван благодарение на своите инстинкти. Хората за разлика от животните би трябвало да разбират какво е значението на думата справедливост. И все пак хората са също подвластни на своите инстинкти и страсти. За да оцелее човекът трябва да е малко егоист сам за себе си като не забравя , че живее в общество съставено също от такива индивиди. И всеки има своята истина и своята справедливост. Всеки оправдава пред себе си своята несправедливост към другия, защото може би не би оцелял, не би се наложил.
Ние като поробен от турците народ сме смятали, че нашите хайдути дават справедливо отмъщение на нашите поробители. А те от своя страна са ги смятали може би като днешните терористи. Ами кюрдският народ- много по- древен и от нашият- също поробен преди стотици години. Той също се бори за своята свобода. Но ние вече свободни не усещаме нещата по този начин. Нашите мисли и чувството ни за справедливост се изкривяват според обстоятелствата, в които живеем, а те се променят непрекъснато. Изменят се и с положението, в което се намираме в обществото и с властта, с която разполагаме. Затова не сме склонни дори философски да погледнем от другата страна, да видим другото лице на справедливостта и да прозрем истини, които всъщност едва ли ще ни послужат практически.
Като че ли всички от раждането ни, ни учат да различаваме доброто от злото, справедливото от несправедливото Родителите ни учат, че всичко, което те мислят за нас и нашето бъдеще е справедливо, но ние винаги ли мислим така?- Не, ние поемаме по своя път с другото лице на нашата справедливост В детската градина ти казват, че не е хубаво да вземаш играчката на другото дете, но когато то ти я вземе и видиш, че няма последствия още дете се запитваш защо за едни е така, а за други не е. В училище те учат за светлия социализъм, за справедливото равенство между всички, а в 6-ти клас научаваш как вече нещата са други и други са лицата на справедливостта. Вече те учат, че е справедливо да получиш според заслуженото и заработеното. И точно си го осъзнал и разбираш пък тогава, че не винаги е така, че за някой е справедливо без да е заработил да получи слава, почести, власт и пари. Но той от своя страна ще си каже: Справедливо е да имам това щом имам знатен род и щом съм попаднал на точното място в точното време. Някой от работодателите си мислят, че работниците са мързеливи и не заслужават много, а работниците си мислят как шефовете карат хубави коли, за тях това не е справедливо.
Но всичко това е свързано и със знание за нещата, знание за истината. Този, който знае истината, може по- добре да прецени справедливостта. За мен знанията, опита, уменията и морала те карат да бъдеш по- справедлив в общочовешкия смисъл.
Лицата на справедливостта са неизброимо много. Те са колкото и истините. А истините се таят във всеки микро космос на всяка една личност. Дори самата тя понякога се лута в дебрите на тази необятна дилема. Непрекъснато се припознава ту в едно, ту в друго от нейните лица. Тя е там някъде, съществува като дух пропиващ ума на милиарди същества. Частица от знанието ни за огромната Вселена.
ЛИЦАТА НА СПРАВЕДЛИВОСТТА
III-то Място
Много се е писало, пише се и ще продължи да се пише по темата за справедливостта. Една изключително деликатна за всички хора тема. Деликатна не само поради отч а яния стремеж всичко да бъде обосновано на плоскостта на справедливостта, а и отчаян, може би точно поради нейното отсъствие от живота на хората.
Когато някой засегне този въпрос, винаги следват дълги философски определения на понятието справедливост и нуждата от такава, необходимостта тя да бъде защитавана, сякаш е малко беззащитно създание. Стига се и до там, че можеш да прочетеш цели философски пасажи, чрез които хора нямащи какво да кажат по темата ни обясняват завоалирано нечие чуждо виждане. Копира се, цитира се, сякаш повтарянето на чужди думи те усъвършенства, и още повече, стига се до крайности, при които откровено се плагиатстват чужди мнения, замазвайки ги със собствени изразни средства. Стига се и до разглеждане на понятията от етимологична, историческа и каква ли още не гледни точки, като всичко това се подправя със мисли на древни оратори по дадения проблем.
Честно да си кажа, омръзна ми да чета подобни словоизлияния, философски интерпретации, възвишени и малко объркващи фрази, издаващи липсата както на възможност за собствено изразяване, така и /което е по-лошо/ липса на собтвено мнение по дадения въпрос, в случая – справедливостта.
А справедливостта не е нищо друго освен тишина.
Нещо звъни отвратително настойчиво. Ето явна несправедливост, ако изходим от горното твърдение за тишината. Опипвайки напосоки успявам да натисна някакво копче на мобилния си телефон. Отново тишина.
Събуждам се и поглеждам звънящия до преди малко предмет. Ужас! Имам едва няколко минути до започване на работния ден.
Изхвърчам от вкъщи. Возя се в претъпкан автобус, студен и мокър. Всички мълчат и се поклащат взирайки се през прозореца в непостигнатите си цели и неосъществени мечти. Някои хора са забили поглед във вестниците си.
Това са любопитно изглеждащи жълтеникави вестничета, от страниците на които крещят очевидно интригуващи /ако съдим по тиражите/ заглавия за сексуалните подвизи на “БГ high society”.
Разбира се, описаното по страниците на тези вестници сигурно представлява интерес за читателите им и напълно съответства на интелекта и техния манталитет , дори за част от тях това е новина . Ето Ви “далавера”. Стоиш, блъскаш си главата за да може да измислиш възможно най-абсурдното заглавие и след като го измислиш започваш да пишеш цял вестник по него. Така да се каже си интелектуалец, а и денят на народните будители си го имаш като личен празник. Да. Това /писането на вестник, не на статия/ не е ново понятие. Хората пишат книги, а ние у нас – предимно вестници, защото книгите много не ги четем. Коя е най-дебелата книга на български автор, попадала Ви напоследък?!
Това, ще си кажете, няма общо със справедливостта. Ами като в действителния ни живот няма такова понятие – справедливост празно място ли да оставим?! Или по-добре само да го дефинираме и да списваме мъдри мисли по адрес на справедливостта, без да се размърдаме и направим нейното съществуване възможно?
Навън се сменят картина след картина. Циганчета, в района на централна гара дишат лепило и спят по земята, полицаи си общуват с няколко от “нощните пеперуди”, които на светло не бих ги окачествил точно като пеперуди , възрастни хора (най-вероятно нечии баба и дядо) просят стотинки . Други пък ровят в дълбоки контейнери, сред боклука, с искрица надежда – някой да е изхвърлил нещо, ставащо за ядене. Катастрофа, предизвикана от неработещ светофар създава напрежение между водачите, което ескалира в юмручна саморазправа. Саморазправата повече напомня за монолог, защото единият от водачите е жена и не оказва много съпротива.
Струва Ви се преувеличено?
Добре дошли в страната на абсурдите и парадоксалните ситуации. Добре дошли в страната в която думите справедливост и честност са етикети за неудачниците, а думата далавера е синоним на работа. Страната с най-много “баровци” на глава от населението и с най-висок процент безработни(висшисти) сред европейските си съседи. Страната в която значението на мобилните телефони не е да вършат работа, а да издават социален статус и икономическо състояние на личността. Страната която обичаме безкрайно и псуваме непрестанно. Страна в която един ходи на лекар защото е преял, а друг умира от глад. Добре дошли в страната, в която мъжете бият жените си, със слоугана “Защото така ни харесва”. Добре дошли в собствената си страна. Добре дошли в България.
Слизам от автобуса и си купувам вестник. Погледът ми е привлечен от заглавията. Естествено и съвсем обичайно е тоталното разминаване на заглавието с действително случилото се събитие, което трябва да бъде отразено. Поредният абсурд. Системата е много лесна. Измисляш си сензация и вдясно от нея пишеш със ситни букви като част от заглавието – “...,май”. Ефекта е впечатляващ. Нарича се дезинформация и с него основно се занимават всички уважаващи себе си печатни издания /а това значи всички, защото ние винаги много се уважаваме /:
“България – монархия, Симеон-цар, май”
“Инцидент в АЕЦ “Козлодуй”, май”
“България в ЕС през 2004, май”
Хайде измислете си каквото искате. Измислете си държава, наречете я България. Измислете си шепа смешни хора, наречете ги политици, позволете им да ви казват какво да правите, как да живеете, как да се храните, къде да спите. Мислете. Измисляйте и после си го живейте.
- Разбирам ги журналистите – мисля си – все пак трябва да се преборват с огромното количество продавани тиражи от “жълтите вестничета”. После казват журналистите на са Ви виновни, ами да, те само отразяват това, което преди това са си измислили.
Те само доукрасяват начина Ви на живот.
Допринасят за прозрачността, за справедливостта на социално-икономическите и политическите процеси.
Справедливостта е химера. Това понятие е измислено от човека за човека. То цели да бъдат оправдани социалните, правните и икономическите промени в полза на една или друга личност, имаща власт и да бъдат окачествени като “промени за благото на обществото” . Принципно, нямам против. Винаги личностите с някакъв, бил то икономически или интелектуален актив си позволяват неща, които другите хора не могат. Проблемът е, че в България дори в това отношение няма подбор. Индивидите, които си позволяват да нарушават правилата и то без предвидените последствия да настъпят, не само са неинтилигентни по природа, а са и безкрайно невъзпитани, което вече оформя цялото това нарушаване на общовалидни принципи като трагедия.
Никой или още по точно – нищо не е справедливо. И не би могло да бъде. Природата е създала такъв баланс, че всеки един опит на човека да внесе капчица от неговата справедливост води до нарушаването на този баланс. Нито хората, нито политиците (е доре де, хора са), нито съда, нито живота, нито Бог.
- Какво? Справедлив ли е?! Нека да не спорим. ТОЙ сигурно си има доста, при това все добри адвокати.
В този ход на мисли, би могло да се изтъкне още един, този път световен, парадокс – САЩ /дано не се обидят оттатък океана/.
Налице е неразривна връзка между справедливостта и икономическото благосъстояние. При това обратнопропорционална, което ще рече, че колкото по-малко справедлив си, толкова повече имаш. Какво имаш ли? Пари, власт, каквото ти се прииска.
Именно САЩ е държавата, която от една страна е най-силната в икономически аспект и същевременно е най-наглият нарушител на вътрешни и международни правни норми. Още един от поредицата парадокси на справедливостта.
“Справедливост”, “правда”, “правилно”. Кой ще каже какво е това? Никой, при това никога. Справедливото за един е явна несправдливост за друг. Единствената справедливост е тази, при която по-големият изяжда по-малкия, по-силния е винаги по-прав, а единственото правилно е това, което ще те направи по-богат. Ето това са ценности, това е смисъл на живота. Явно това е и справедливостта, която търсим и към която тъй отчаяно се стремим. Пари, власт и “моя човек”. Ако не разполагаш с първите две пробвай с “моя човек”.
“Моя човек” е паролата. Той отваря всички врати, той може да направи невъзможното за теб. Той не се съобразява с правилата. Той е като кучето.
Законите – правилата, идващи за да регулират действията на отделните индивиди в обществото, пред които всички били равни и които би трябвало да са еталон на справедливостта /ако тя съществуваше/ – те стигат само до там до където власт има “нечии човек”. И понеже както е известно живеем в китна страна при това малка, всички са братовчеди и всички са “нечии хора”. Това не е парадокс, каквото и да си разправят европейците. Това си е чиста форма “лайфстайл”. Очевино, че който има Силата да се справи с това му липсва стимула, а по въпроса за стимула-виж по горе. Трябва някой да плати за да е налице стимул по нашите стандарти.
- На който не му харесва, моля. Нека да емигрира, нека да живее другаде както смята че трябва. Тук ще е така – това се подразбира. Не ни се дават никакви, дори завоалирани индикации за желание за промяна. Явно така е най-удобно. При това положение, хора като мен, които не искат да бягат навън, нямат друг избор освен да се приспособят, за да оцелеят. Да се научат да затварят очите си пред поредния абсурд, да извръщат глава на другата страна, щом някой нарушава правилата.
Това ли трябва да направим? Не, май.
ЛИЦАТА НА СПРАВЕДЛИВОСТТА
Справедливост има в истината, а щастие само в справедливостта. Емил Зола
Справедливостта е норма, към която се съотнася всяко човешко действие, за да се определи като необходимо, правилно или не. Тя е основна категория в човешката мисъл и акцент в поведението на хората. Справедливостта е дума, в която всички се кълнат, а малцина вярват. Всеки я прикачва към себе си, но доста по-трудно я отправя към другите. Тя стои в основата на всяко голямо начинание – изпълва душите с надежда, а сърцата със смелост. Справедливостта е сложна и многоаспектна идея, която се изгражда през време на хилядолетната история на човечеството.
Макар да е общо понятие за всички, тя намира своята индивидуализация в умовете и сърцата на всеки един от нас. Тя носи в себе си всичко чисто, съкровено и правдиво, което се надяваме, че ще срещнем в живота си, което вярваме, че заслужаваме и би трябвало да получим. Това понятие е изтъркано от силата на истината, необходимостта на добротата, правдивостта на социалната справедливост, свободата. Това са лицата, с които тя се явява пред нас.
Един факт или състояние, които никой не може да промени, могат да бъдат добри или лоши, но не и справедливи или несправедливи. Терминът “справедливост” може да се приложи само към човешкото поведение или правилата, които го регулират. Въпреки нашия вроден навик да търсим лице отговорно за всичко, което ни засяга, безсмислено е да се описва едно фактическо положение като справедливо или несправедливо, освен ако не вярваме, че някой мое или трябва да уреди нещата по различен начин. Тъй като в основата на справедливостта стои човешкото поведение, то неизменна част от нея е и добротата. Според думите на Солон, за да се възцари справедливостта всеки трябва да приеме чуждата болка като своя. Следвайки тази мисъл, можем да заключим, че за да получиш справедливост трябва да дадеш доброта. Може би за това е толкова трудно да се осланяме на справедливостта. Почти толкова трудно, колкото да повярваме в чуждата доброта, насочена към нас. Много по-лесно е сякаш да повярваш в завистта, несправедливостта и неискреността. Злото е част от света ни и колкото и да се опитваме да го избегнем, то се измъква от всички наши капани и се появява там, където най-малко очакваме. Силна е прегръдката му. Докато ни задушава, ние отчаяно търсим храбростта си, а силите ни сякаш не стигат, за да отвърнем. Снижаваме се в някаква скромност, за да не дразним съдбата и чакаме крилете на справедливостта. А толкова ни се иска да бъдем съвършени. Но въпреки това добротата е по-силна от всяка ненавист. Тя прозира във всяка детска усмивка, във всеки жест на любов и признателност. Силата й ни кара да вярваме, че има смисъл да се борим и че рано или късно справедливостта ще тържествува.
Социалната справедливост е друга съществена част на справедливостта. В основата й лежи равното разпределение на бремето на гражданските отговорности. Другите измерения на справедливостта са равенството на ражданите пред закона; безпристрастност на законите; справедлив съд и равно разпределение не само на отговорностите, но и на преимуществата, които произтичат от принадлежността към дадена държава. Тясно свързана със социалната справедливост е и свободата – неприкосновеното право на всеки един гражданин. Кант е казал, че свободата не е нищо друго освен едно съзнателно самоограничаване. Приемайки тази мисъл, естествено възниква въпросът как обикновеният малък човек, който не разполага с нищо друго освен със своя труд като свободен гражданин, да приеме като обществена нормалност определена неравност, като предпоставка за социален мир. Държавата трябва да защити свободата на хората, човек не иска да живее по милостта на по-силните. Организираната сила на държавата е необходима, а да защити човека от агресията на другите. Като последица от този принцип гражданинът е готов да ограничи в известна степен неговата свобода на действие. Това може д стане при условие, че има гаранция за защита на останалата част от свободата. Всяка човешка личност иска да има определен кръг независимост, колкото и малък да е той. Това е полето на личната неприкосновеност на индивида. Основната цел на държавата е да защити тези права, при условие, че те не са в ущърб на другите. Паралелно с това трябва да се определи степента на свободата, която може да се остави на гражданите, без да се заплаши тази, която държавата е призвана да защити. Това е главна задача на демократичното законодателство. Задължението на държавата по отношение на справедливостта зависи от властта й и способността да въздейства върху положението на отделните индивиди посредством еднаквите правила за поведение. Теорията на справедливостта от друга страна постулира и контрол на гражданското общество спрямо държавата.
Справедливостта е понятие, което неизменно присъства в ежедневието ни. Не винаги се употребява на място, а доста често в думата несправедливо се съсредоточават всички нежелани събития, думи, действия, стоварили се върху ни – понякога по наша вина. Толкова често говорим за справедливост, че едва ли си даваме сметка за голямото й значение. Постепенно я обезцветяваме и обезличаваме. Но може би точно това непрестанно връщане пак и пак към същата дума е най-сигурното доказателство за огромната роля на справедливостта в живота ни, за желанието ни да се докоснем до нея, за нуждата да бъдем справедливи и да очакваме справедливост. Всяка една от нейните части носи послание – трябва да бъдем по-добри, по-свободни, по-истински и п-равни, за да сме достойни да живеем в справедливост.
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
