Отговор в тема
Нравствените послания на десетте божи заповеди
В един символистичен акт на общуване с Бога на върха на Синайската планина, Мой- сей получава две каменни плочи, върху които са написани скрижалите на завета, по-късно наречени Десет божи заповеди.Всяка заповед има своите конкретни основания, но като цялост принципа заложени в тях, имат две основни цели – да съхранят вярата и живота.
Основни проблеми, повдигнати в сюжета за Десетте божи заповеди, са два: изгражда- нето на етническо самосъзнание и самочувствие на еврейския народ и установяването на нравствени и религиозни норми на колективното битие.
„Аз съм Господ, Бог твой,...да нямаш други богове, освен мене.”В тази разпоредба се подчертава монотеистичния характер на еврейската религия и същевременно се слага преграда пред почитането на чужди богове.За евреите съществува само един бог и един народ, свързани с мистичния завет.”Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи.” В тази заповед се отразява вярването, че хората не могат да виждат своя бог след грехопадението и затова той им се явява само във вид на светлина и дим.Вероятно зад тази резпоредба стои и необходимостта да се ограничат магическите практики, които отклоняват вярващите от права вяра.По-късно и христянската църква ще се бори с всички видове магьосници, но ще допусне изобразяването на божеството.По този признак са и някои от най-съществените разлики между религиите.”Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог.” Тази заповед използва един от основните митологични и магически механизми на забрана, тъй неречени „табу”, за да попречи на несериозното към бога.”Помни съботния ден , за да го светиш.Шест дена работи и върши в тях всиките си работи, а седмия ден е събота на Господа, твоя Бог.” В тази заповед се регламентира най-важният механизъм на затворените общества, чрез който те съхраняват ценностната си система - празникът.При възприемане на Десетте божи заповеди от християнството празничният ден става неделя – денят на Христовото възкресение.”Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.” Тази заповед охранява изворите на живота - кръвната връзка с родителите, и е валидна дори когато нормите на патриархалното общество вече са история.”Не убивай.” При евреите тази заповед се отнася главно за убийството на „свои” и то в случаи, когато не се касае за кръвно отмъщение, строго спазвано в патриархалните общества.Едва християнството придава универсален характер на този принцип за непосегателство над живота изобщо.”Не прелюбодействай.” Поради тясната свързаност в патриархалните общества на трите осовни ценности на рода: кръвната връзка, брачната връзка и родовото имущество.Прелюбодействие о е имало не само нравствени, но и юридически последици.Затова и заловените в прелюбодейство са били убивани с камъни.Забраната за прелюбодейство охранява живота на рода, а оттам и живота на отделния негов член.”Не кради.” И тази заповед се е отнасяла главно за кражба между „свои”.Да се присвои имуществото на „чуждия”, не е било забран но, защото „чуждият” е бил разглеждан по-скоро като „природа”, а не като човек.Сам бог Яхве получава евреите да вземат „уж” назаем златото на своите съседи египтяни и с него да избягат от Египет.Християнството придава абсолютен характер а нормата.”Не лъжесвиде- ствай провив ближния си.” В традиционното право думата има силата на юридически акт. Ето защо всички системи на традиционното право заклеймяват лъжата. По спорен е въпро- сът за това, кой е бил считан за „ближен”. Християнството отново прави тази норма абсо- лютна, защото според него „ближен” не е всеки човек.”Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, ни вола му, ни осела му... – нищо, което е на ближния ти.” В тази заповед детайлно са изброени обектите на брачна връзка и родово имущество, които, ако бъдат похитени, ще се застраши животът на рода и неговите членове.С определението „пожелавай” обаче заповедта се разпростира не само върху фактическото отнемане на изброените блага, но и върху тяхното смислово пожелаване, т.е. насочена е срещу завистта, която най-често стои в основата на раздорите между хората.
Десетте Божи заповеди са просто позиция за развитието на добродетелността,обичта и търпимостта към другите, без значение каква е тяхната расова, религиозна или етническа принадлежност.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Търговска марка
Търговска марка –тя е знак,който е способен да отличава стоките и услугите на едно лице от стоките и услугите на друго- това означава ,че следва да се разбира,както физическо така и юридическо лице.
Търговската марка може да бъде представена графично ,невъзможността за подобно изразяване може да бъде основание за откъс на регистрация. Знаците с които се изразява могат да бъдат букви ,думи ,имена на лица ,рисунки ,фигури,формата на стоката или нейната опаковка,комбинация от цветове или всякаква комбинация от такива знаци .
* –чл. 9 от закона за марките и географските означения.
С оглед казаното всяка марка се характеризира с своята отличителност ,тя е присъща черта на марката и представлява възможността знака да бъде видян и запомнен при повторно виждане. С оглед принадлежността на марката тя може да бъде индивидуална и колективна (физически – юридически )
Марката може да бъде и сертификатна когато удостоверява начина на производство ,
удостоверява качеството,това че е произведена под контрол и производителя разрешава
Конституирането на търг марка се осъществява с нейната регистрация,след нея търг марка получава правна закрила.
За регистрация на търговска марка
1-търг марка трябва да отговаря на определението.
2- да притежава отличителност(отличителни белези).
3- в нея не трябва да се съдържат обичайни знаци.
4-няма да получи регистрация и знак ,който се състои изключително от формата на стоката която произтича от нейното естество ,марка която представлява съответен знак ,който може да доведе до заблуждение,знак който противоречи на добрите нрави и обществен ред,който съдържа националния герб,национални наименования,исторически и културни паметници,религиозни символи,знак който е идентичен с друг регистриран.
Заявения знак подлежи на експертиза,след положителното становище на експертите следва регистрацията на търговска марка
След регистрацията възниква правото в/у марка,то включва правото на притежателя и да я използва ,да се разпорежда с нея,и да забрани без негово съгласие трети лица да използват в дейността си регистрирания търговски знак.
Използване то на марката по смисъла на закона означава :
- поставянето на знака в/у стоките или в/у техните опаковки
- предлагане за продажба на стоките с този знак или пускането им на пазара
- използването включва и внос и износ на такива стоки,така също и използването на знака в реклами или в търговска документация.
-Под разпореждане се разбира,че носителя на правото на търговската марка може да прехвърли или че може посредством лицензния да я предостави на трети лица за използването и за определени стоки или услуги.
- лицензията може да бъде изключителна и не изключителна като зависимостта на договора се поставя в писмена форма.
- правото по търговска марка се прекратява след изтичането на 10 г от датата на подаване на заявката ,при откъс от право на търговска марка.
- при прекратяване съществуването на юридическото лице ,носител на правото съответно в/у регистрирана търговска марка
В закона се коментира и института за отмяна на регистрацията –към отмяна се пристъпва когато марката не е била използвана за срок от 5 г ,превърнала се е в обичайно значение на съответните стоки и услуги .
-когато използването на марката води до заблуждение на участниците в пазара
Регистрацията на търговска марка се заличава и правото в/у не я се прекратява и в случаите когато се констатира нарушение по нейната регистрация.
основните видове неправомерно поведение водещи до заличаване са изчерпателно изброени в разпоредбата на чл. 26 от закона за марките и географските означения.
Например ако се установи че заявителя е действал не добросъвестно при подаване на заявката
Че марките е регистрирана на името на лице което не е изразило съгласие за това .
Географско означение
- се разбира наименование за произход или географско указание ,наименованието за произход е наименованието на страната,на региона или на определена местност,което служи за означаването на самата стока
- наименованието за произход показва че дадената стока се произвежда точно на посоченото място и нейните качества се дължат предимно и изключително на съдържащата връзка с природната среда включваща както природни така и човешки фактори.
Географско указание – е наименование на местност или район на дадена държава което служи за означаване на стоката което показва че тя произхожда именно от там а не от някъде другаде.
За получаването на правна закрила едно географско означение следва да бъде регистрирано- условията са изчерпателно изброени в чл.52 в закона за марките и търговското означение .
Според т 1ва от същата разпоредба следва да се даде отказ за регистрация ако означението се е превърнало в родово наименование на стоки от определен вид без да има връзка с мястото на производството.
-ще има отказ когато наименованието ще бъде идентично с наименованието на по ранно защитен сорт растение или порода животни.
-не трябва да бъде идентично с вече регистриран .
-не трябва да съществува вероятност от формиране на невярна представа по отношение на други стоки и услуги.
- за регистрацията е необходимо извършването на експертиза положителното становище на експертите е основание за регистрацията
-от момента на регистрацията възниква и правната закрила в/у географското означение
-правото в/у географското означение съдържа—носителя може да използва географското означение ,не може да се разпорежда с него.
Същото следва да бъде означавано или поставено само в.у стоката за която е регистрирано,под използване се разбира и поставянето му в/у документация свързана с стоката както и в реклами. Носителя на правото в/у географско означение са ползва под закрила от закона която обхваща забрана за използване на знака от трети лица,забрана за имитиране,забрана за използване с цел създаването на не вярна представа у потребителите.
Относно наличието на елемента право на разпореждане неговото упражняване е обусловено от съществуващата обективна ,съответно органична връзка м/у качеството на тези стоки и качествата на околната среда ,с оглед на което извършването на разпоредителни действия с географско означение може да бъде свързано единствено и само с цялостна продажба на предприятието и промяна на местонахуждението на седалището,на носителя на правото в друг регион на страната.
Правота в/у географско означение се прекратява когато престане да съществува връзката м/у стоката и географското среда , а също и в случаите на прекратяване съществуването на юридическото лице или когато са извършени нарушения свързани с регистрацията .
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Елеонора Георгиева Тропанкова 0636045 БФ3
‘’Ще бъдеш в бяло’’ – Яворов
‘’Ще бъдеш в бяло’’ е своеобразен монолог, изповед на най-стаени надежди. Но в този монолог е заложен и един неразгърнат диалог. Още самото заглавие е обращение към един неприсъстващ в творбата събеседник, пред когото поетът изповядва себе си ‘’ще бъдеш’’. След това формата във второ лице ед. ч. се повтаря и в местоимението ‘’твоята родина’’. Диалогичните отправки бързо отпадат и стихотворението символно метафорично очертава сложния живейски път на твореца и щастливия изход сред поредица крушения. Ако съдим по цялостната поезия на Яворов, това е само мимолетен щастлив изход.
Образът на любимата се откроява с лъчисто херувимска чистота, символно синтезирана в повторението на понятието ‘’бяло’’, във ‘’вейка от маслина’’, в толкова често предпочитаното от Яворов сравнение с ангел. Тук любовта е безплътна, безтелесна. Единствената условно сетивна ремарка е ‘’ще разкрия аз прегръдка’’. Любовта в поезията на Яворов надхвърля сферата на обикновеното човешко изживяване. Тук тя е спасение, просветление, отвеждащо в други пространства на духа, далеч от мрачните терзания, носи преоценка за света и за самия себе си: ‘’света прогнил от зло/ не е, щом той е твоята родина’’. И не толкова самото любовно чувство ангажира вниманието на поета, колкот въздействието на любовта като пречистваща възродителна сила, като спасение от духовните сривове.
Яворов, крайно пристрастна и експанзивна натура, винаги е търсил една всепоглъщаща страст, в която да намери опора. В депресията му трябва спасителен остров и той го вижда в любовта. Тя е бягство от разочарованието, от нарастващото чувство на обреченост: ‘’И пак ще се обърна просветлен/ света да видя цял при ярък ден’’.
Яворов е поет на контрастите. Отделни контрастиращи понятия и цели стихове са често явление в творбите му:’’ в невярата тревожна, искам мир’’, но от друга страна, още в следващия стих заявява: ‘’И с вяра ще разкрия аз прегрътки’’. Дори и в тези единични противопоставяния обаче прозира спецификата на едно светоусещане, което възприема света най-вече в неговите сблъсъци.
Любовта е убежище на един изтерзан дух, чиито психологически травми намират осезаемо образни лирически превъплъщения: ‘’веднъж ли съм се спъвал в съсипни...’’ В херметично затворения свят на поета, егоцентрично фокусиран в Аза, в психологическите драми на разочарованието и крушението, любовта е единствен спасителен лъч. Стихотворението ‘’Ще бъдеш в бяло’’ се откроява между най-оптимистичните творби на поета. Този монолог е лирично психологическата история на една лична участ, намерила своята опорна точка в любовта. Светът остава херметизиран, но вече просветлен, изпълнен с увереност и сила. Вярва ли си поетът? Тук, в тези стихове – да, напълно! Те са така категорични, така окрилени от подема на духа, че не дават основание за друг отговор. Но цялостната поезия на Яворов бележи амплитудата на една духовна неувереност, лутането на неспокойното съзнание на поета между безверие и страстно неугасваща вяра. Това е светът на символизма; неговият отпечатък се чувства както в психологическите полюси на духовния път, така и в словесната сфера, където откриваме предпочитанията на символистическия речник: ‘’съсипни’’, ‘’сръднощни тъмнини’’, ‘’храм’’.
И все пак, въпреки оптимистичния финал на творбата, остават поредица въпроси без отговор: защо стихотворението е в бъдеще време, както и редица други творби, в които се възраждат надеждата и вярата във възможното просветление, в щастието и в духовния мир. Наистина в граматическата форма на бъдеще време е заложена увереност, категоричност, но бъдещето не е реалност, а желание, намерение. То е възможност, а не действителност. Догадките и предположенията, самата отправка в бъдещето създават особена атмосфера на неуловими психологически нюанси, толкова разнопосочни и толкова изплъзващи се, още повече, че зад всеки въпрос надзъртат нови и нови въпроси без уточнено решение. Такава е модерната стилистика на новата поезия от началото на 20 век. Поетиката на символизма води към трудно уловимите лабиринти на Аза, където една загадка насочва към следващата. А във финала на ‘’Ще бъдеш в бяло’’ не бива да отминаваме и условното наклонение ‘’аз бих намерил’’. Колкото и да е уверен поетът в своята решимост и в своята духовна победа, тя не остава ли по-скоро самоизмамна увереност в един мираж?
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
ЛЮБОВТА СПАСЕНИЕ
В СТИХОТВОРЕНИЕТО
„ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО" ОТ ПЕЙО ЯВОРОВ
(1.) В началото на XX в. Пейо Яворов е сред най-четените и
най-обсъжданите творци в тукашната културна среда. Принадле-
жащ към кръга „Мисъл", един от четиримата, свързали имената си
с амбициозна програма за модернизиране и европеизиране на бъл-
гарската духовна действителност, големият творец превръща и жи-
вота си в специфичен естетически факт, взидан в сградата на наци-
оналната култура, значещ и до днес по характерен начин за изкуше-
ния от литературата сънародник.
Може би и заради много коментираната лична драма на Яво-
ров лирическите му текстове, интерпретиращи любовта, интимното
преживяване, страстта, са сред най-популярните му произведения -
в тях аудиторията разчита присъствието на автобиографичната
споделителност, тълкува ги като документ на сложната (и посвоему
зрелищна) съдба на художника.
Поетът представя в стиховете си различни лица, различни ре-
ализации на любовното чувство. То може да се разрази като особе-
на хищност, като парадоксален в същността си порив по унищожа-
ването на възжелания друг („Демон"), може да се тълкува като раз-
криване на невъзможното в близостта („Сенки"), може да причиня-
ва болка като от рана („Стон").
Любовното чувство за лирика Яворов може да се окаже и
своеобразен „път за храма", преживяване, отварящо душата към
доброто, към способността за молитва и потребността от вяра.
(2.) „Ще бъдеш в бяло" е творба, пресътворяваща именно то-
зи потенциал на копнежния порив по другия, именно това лице на
обичта. Като нагласа на сетивата, настроеност на духа, тип реакция
спрямо собствената влюбеност стихотворението е в характерен
„разговор" с „Две хубави очи", „Пръстен с опал", „Вълшебница".
За аза в творбата ,,любов" е името на позитивното начало в същес-
твуването, тя е „наместник" на небесното в света на човеците. За
говорещия в стиховете другият - въплъщение на чистотата и доб-
рото, прегръдката, която слива с него, са шанс за спасение, за из-
ход от болката, себеразрухата и невярата. Любовта в създаваната
от думите реалност в края на краищата отключва демиургичната
мощ на индивида - доколкото го вдъхновява да създава, да вдигне
отново света из нищото, за да го дари на своята обич. В контекста
на, общо взето, смрачената като усет за битието зряла Яворова ли-
рика „Ще бъдеш в бяло" изговаря усилието на аза да превъзмогне
задълбочаващата се резигнация, да открие път, извеждащ при деня
и светлината.
(3.) В произведението съжителстват две образни типологии -
именно срещата между тях, взаимооглеждането им поражда смис-
лите на поетическия текст.
(а) „През" лирическите редове може да се реконструира бити-
ето на аза, каквото е преди срещата с любовта. Ако гази среща, поз-
наването на обичта е особеното пастояще-бъдеще на човека от про-
изведението (граматическото време, в което текат стиховете, ги ре-
шава като споделящи копнежа, мечтата, сбъднала се, но и все още
с предстоящо осъществяване), миналото му (като мисловно чувст-
вена нагласа) всъщност е негативът, обратното, другото на днешно-
то. В „онова" времепространство, „там" и „тогава" говорещият в
творбата очевидно е възприемал света като „прогнил от зло" (Аз
мисля днес: света прогнил от зло не е, щом той е твоята родина), под-
лагал е на съмнение всичко, пребивавал е в невярата и мъчителна-
та тревожност {И ето усъмних се най-подир/ в невярата тревожна, ис-
кам мир). Негова характерна екзистенциална територия са били
среднощните тъмнини, мракът, в който духът се лута без посока
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипии,/ залутан из среднощни тъмнини?)',
индивидът е съществувал като сред руини, откривайки навсякъде
разрухата, белезите на тлена, деградацията и смъртта.
(б) Но всичко това е отместено, отменено от една поява - мо-
же би по-скоро от появата на любовта като почти мистично прежи-
вяване, като откровение, отколкото от появата на жената. (Между
другото никъде в текста обичаното, съзерцавалото присъствие в бя-
ло не е представено в граматически женски род - небесното, духов-
но нематериалоното в това присъствие са толкова подчертани, че
„знаците на пола" са силно приглушени в портрета на спасяващата).
„Тя" е изцяло ангелически образ (Ще бъдеш в бяло - с вейка от масли-
на/и като ангел в бяло облекло...), изтъкана е от лъчи, от светлина (И
с вяра ще разкрия аз прегръдки,/ загледан в две залюбени очи./ И тих ще
пия техните лъчи -/ще пия светлина, лечебни глътки). Ако нещо от тя-
лото й се мярва в зрението на текста, то е максимално одухотворе-
ното, максимално дееротизираното (... две залюбени очи). Към ангела
в бяло азът в произведението се обръща не с плътско желание, а с
вяра - религиозният тип преживяване характеризира срещата на чо-
века от творбата с другото, с изключителното в любовта.
(в) В не едно Яворово стихотворение световете на мъжа и на
жената са абсолютно различни, с несъвместими, контрастни (като
черното и бялото, като студените небеса и прашната земя) природи
— заради това докосването, сливането им в едно е тълкувано като
невъзможност. Във визираните произведения „тя" е низменното,
пленът на материята, тялото без душа и стремежи, а „той" въпльща-
ва порива по висоти, способността за полет, жаждите на вечно тър-
сещия дух. Текст като „Ще бъдеш в бяло" е в особена позиция спря-
мо припомнената група Яворови творби (става дума за „Не си ви-
новна ти", „Затмение", „Чудовище", ,,Проклятие").
От една страна, стихотворението се подчинява на трайната
постова нагласа „мъжкото" и „женското" да се мислят като принад-
лежащи на различни, „реципрочни" едни спрямо друг светове — кон-
трастният принцип за представяне на лирическите персонажи в
творбата е отново функционализиран. Но съдържателността на две-
те специфични роли е сменена (друга е на фона на онази, приписва-
на на „неговото" и „нейното" от по-горе изредените произведения).
Чернотата, мракът, безизходицата са „неговото" обиталище, „тя"
(или „то", или „детето") е ангел - пратеник на рая, на небесата, и
обитава светлината, „тя" (или „то", или „детето") е самата надежда.
Срещата с „нея" се оказва възможна - въпреки че е от вселе-
на, „обратна" спрямо дадената на мъжа. Срещата с „нея" (действи-
телна или поне толкова силно желана, че започва да се въплъщава
в реалност, предстояща, сънувана или сбъдваща се) променя гене-
рално битието на човека в текста. Скептикът, съмняващият се се
усъмнява в самото съмнение; невярващият пожелава вярата, живе-
ещият в тъмнина е готов да види съществуващото „при ярък ден".
Боязънта пред ужаса на битието, боязънта пред гледките на един
свършен, мъртъв свят е надмогната: И нека съсипии се той окаже!/
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипии,/ залутан из среднощни тъмнини?)/
Аз бих намерил и тогава даже/ обломки, от които да създам/ нов свят
за двама ни, и свят, и храм.
Мъжът в текста, вече виждащ себе си като единия от „двама
ни", е способен да сътвори - из руините на изгубеното - нова вселе-
на в името на любовта си. Тя събужда в него творческа мощ и воля
за живот, усет за самия себе си като за можещ и могъщ. Последният
стих на творбата позволява на мисълта да обгледа омонимията меж-
ду съществителното „свят" и прилагателното „свят", да се поколебае
дали поетът е изписвал на два пъти само едната дума, или е въвлякъл
в стиха и двете. Така или иначе припомнената семантическа двойст-
веност на „свят" всъщност припомня етимологически общото между
„свят" — „светлина" - „свят(ост)". Точно тази асоциативна серия,
разгръщаща се с напредването на текста към финала му, кулминира
в последната дума, която затваря произведението. „Храм" като по-
нятие и набор от конотации побира в себе си и крайно синтетично
изразява преживяването на аза от творбата - то е отворено към мо-
литвеното притихване, към религиозния в природата си възторг пред
чудото на възкресението, което обичта е предизвикала.
(4.) „Ще бъдеш в бяло" (стихотворение физиономично за
Яворовата интимна лирика) представя срещата между човека и
обичта, между човека и собствената му влюбеност. Тази среща е
способна да помири индивида с него самия и със света, да извика
невярващия, нощния, скептика във вярата, светлината и уповани-
ето. Понякога възприемащ интериорното си пространство като те-
ритория на нестихваща битка между доброто и злото, азът в тези
стихове вижда в любовта небесен пратеник, носещ мир на изтерза-
ния дух, обещаващ тишина на уморения от ураганите вътре в себе
си индивид. Жаждата за спасение, потребността от надежда, че то е
постижимо — универсални човешки преживявания, диктуващи думи
през всички времена и във всички земи, - говорят и в Яворовата
творба „Ще бъдеш в бяло".
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
„ Заточеници „ – Яворов
Гениалният Яворов е един от модернистите в българската литература от началото на xx век, който свързва своето име с европеизирането на поетиката на лирическия текст. Критиката определя, че след Яворов не може да се пише повърхностно, защото създава клласически поетически текстове, които са диалог за живота, смъртта, борбата, страданието и мястото на човека в мирозданието, както сам Яворов определя, че са „свръх земни” въпроси.
Едно от произведенията на Яворов, елегията „Заточеници”, интерпретира трагичната същност на подвига саможертва.
Петте строфи на творбата представят жертвеното родолюбие като атестат за величието на българските борци за свобода. Трагичното спиране на борческия устрем и осъждането на борците патриоти на заточение е лайт мотив в творбата. Още в първата строфа антитезисно са въведени два мотива – мотива за великолепието на рпиродата и трагичната участ на осъдените. Това допълнително натоварва изказа сас страдание, болка и обреченост. Творбата ьвучи като трагичен монолог при раздялата с всичко ценно – род, родина и право на живот. Борбата за свобода е социално ангажорана и има политически и национален характер.
Експресивното определение на враговете на народа „рушители на гнет вековен” е характеристика на емоционалната нагласа на борците за свобода. Две стихии определят поведението на родолюбците – омраза към робството и любов към родината. Борческото поведение на заточениците е определена като съдба завидна, т.е.изпълнението на родов дълг се приема като съдбоносно важна цел, която активизира нравствения свят на бореца и го подтиква към величие „подвиг”.
Експресивната инверсия „сълзи накипели” определят изключителното страдание на заточениците при раздялата с родината.
Емоционалният градус на страданието е толкова висок, че звучи като окончателна присъда над заточениците и последното – прощавай роден край, звучи като трагичен поплак за раздяла със самия живот.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
ПЕЙО ЯВОРОВ - „ЗАТОЧЕНИЦИ”
СТРАДАНИЕ И НОСТАЛГИЯ ПО РОДИНАТА
Яворов е един от рядко оригинални¬те поети в българската литература. Подвигът и героизмът на група млади македонски патриоти са повод за създаването на стихотворението „Заточеници”. То е лирично по своя тон, за¬щото в него е изплащана обичта на Яворовите страдащи герои към свеще¬ните български предели.
Трагедията на заточениците се изразява в това, че поробителите зави¬наги и насилствено ги откъсват от лю¬бимия роден край, от близките и се¬мействата им. Така те са лишени от възможността да продължат борба¬та.
Яворов изобразява човешкото стра¬дание на борците патриоти на фона на вечната игра и могъществото на морето. Стихотворението започва с величествена природна картина. Чез¬нат родните брегове зад мъглата, спускаща се над „аленото” море. Създава се особена художествена атмосфера, която обгръща Яворовите „зато¬ченици”. Тя изразява душевните им преживявания. Тъга, преливаща в мъка, изпълва душите на страдащите герои. Чрез красивия залез Яворов засилва тъжните мисли и чувства, вълнуващи заточениците.
Глаголът „чезне”по-силно раз¬трива болката по нещо, което е не¬възвратимо: „...някога за път обратен, едва ли ще удари час...”. Безпределна скръб и незаслужено страдание са обх¬ванали заточениците. Силна е тяхна¬та мъка при спомена за високите пла¬нини, пълноводните реки и всичко, което очите им никога повече няма да видят. В това се изразява трагедията на заточениците, подчертана от Яво¬ровите стихове:
А Вардар, Дунав и Марица... ...ще греят нам до гроб зарица сред спомена един...
Художествените образи на родното, носени от спомена за българските реки, задълбочават тъжното настро¬ение в душите на заточениците.
Те са символи на мъката по родна земя и близки. Това е образът на Бъл¬гария, превърнат в спомен, извисен и красив. Както почиват яростните въл¬ни, така душата на заточениците е обезсилена от мъка. Яворов вниква в душевния мир на заточениците, проследява техните пориви и вълнения, по¬родени от раздялата. Невъзможността да продължат и занапред борбата предизвиква ново страдание:
Рушители на гнет вековен —
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен - .
осъди ни врага заклет...
Свободата е мечта единствено за осъдените на вечна раздяла с родина¬та - „рушители на гнет вековен”. Тра¬гична е тяхната мечта. Предател¬ството и духовният гнет остават. Страдащите души на заточениците са дистанцирани, насилствено отде¬лени от свободното бъдеще на роди¬ната, благодарение на „предател клет”. Долавя се огромен копнеж по свобо¬дата и горест в обръщението към многострадалната родина. Тя е „свид¬на” за заточениците, а те са готови да се жертват в името на свободата:
А можехме, родино свидна,
ний можехме с до краен жар
да водим бой - съдба завидна,
край твоя свят олтар.
Състоянието на пленниците и тях¬ната жертвоготовност са предадени чрез драматичен вътрешен монолог-обръщение. Тоi е наситен с безпредел¬на покруса. Нарочното повторение на глагола „можехме” доказва още веднъж тяхната мъка, породена от факта, че повече няма да могат да водят борба за родината. Те се вълнуват както от миналото, така и от настоящето, от мисълта, че младостта им ще увехне в чужда земя. Това подсилва тяхната трагедия.
Така както е невъзможно да бъде спрян корабът, така безславно той от¬нася и надеждите им. Напрежението на¬раства, изразено чрез възходящата гра¬дация: корабът „все по-далеч и по-далеч лети, отнася ни”. Пейзажът е одухот¬ворен от Яворов, а чрез глаголите „ле¬ти”, „отнася ни” той го прави съпричас¬тен на вълнението на заточениците:
Простира нощта трилото си и веч
едва се мяркат очертани
замислените великани
на чутния Атон.
Чрез метафората „простира нощта трилото си” авторът задълбочава болката, която става по-силна с отмина¬ването на деня, когато от погледа на патриотите постепенно изчезват лю¬бимите образи.
Там, в далечината са останали всичките им надежди за по-добър живот. Те обичат България и мъката им е го¬ляма:
И през сълзи насипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели
угаснал взор за сетен път.
Простираме ръце в окови
към наший изгубен рай...
горчива скръб сърца ни трови -
прощавай роден край!
Раздялата с родината е мъчителна. Изгнаниците могат за последен път да я зърнат. Оттук започва тяхната аго¬ния. Те са безпомощни и силата на тра¬гичното изживяване е изразена чрез окованите им ръце. В израза „прощавай роден край” се преплитат две чисто човешки чувства, които ги бълнуват. Едното е безпределната любов към всичко мило и драго, а другото е тъга¬та по изгубената родина. Заточеници¬те обичат от все сърце отечество-то си и знаейки, че няма да го зърнат повече, те ще запазят светлия спомен за него в сърцата си.
Всичко, което е свързано с родина¬та, намира място в сърцата на изгнаниците. Това, което за всеки българин е неразделна част от отечеството за тях се превръща в спомен. България за заточениците е трагичен мираж, неясно очертал все по-задълбочава¬щата се болка в душите им.
Метафората „сълзи насипели” подчер¬тава трагичното чувство при сбогу¬ването с родината. Сравнението на родната земя с „изгубен рай” още веднъж подчертава искреността на чувс¬твата в този момент на изпитание. Въпреки това поведението на заточе¬ниците доказва, че те не познават раз¬двоението. Това се подчертава и от интимното им обръщение към родина¬та: „Прощавай, роден край!”.
Елегията „Заточеници” на Яворов е интимна изповед на човешките души, обхванати от носталгия по родината. Творбата е поетичен израз на стра¬дание и обич към поробеното оте¬чество.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
http://download.pomagalo.com/126104/...=11938630&po=1
Благодаря Предварително!
ПРЕВРЪЩЕНИЯТА НА ЛИТЕРАТУРНИЯ СМИСЪЛ В "СЪН ЗА ЩАСТИЕ" НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
Огнян Ковачев
"Езикът е виолина, която всякой майстор нагласява по свой начин - за да свири на нея свои мелодии. Но и помимо индивиду алната работа над езика, художника не тряба да изпуща из очи, че има работа с един организъм, чийто самостоятелен живот е подчинен на изменения и обновления."
Пенчо Славейков, "Българската поезия"
Творбите от лирическия сборник "Сън за щастие" несъмнено имат доста добър коефициент на четивност в скалата на възприемателската нагласа към Славейковата поезия. Може би причината е във факта, че за разлика от "Кървава песен", например, той не е белязан с авторовата претенция за високопредставителен текст. Критическите оценки от различни времена също са рядко единодушни в своята благосклонност спрямо тези свенливи лирически песни и тяхната сложна простота. Колебливите реакции при появата им през 1907 г. могат да се разглеждат по-скоро като показателни за динамичните обрати в рецептивните хоризонти на българската лирика от началото на века. В обкръжението на "Безсъници" (1907 г.) от Яворов и Regina mortua (1909 г.) от Траянов забележимо изпъква различната организация на Славейковия сборник. Значителен брой стихотворения от него са били предварително публикувани самостоятелно или като цикли в списанията "Мисъл", "Българска сбирка" и другаде. Завършеният вариант на сборника изглежда едва ли не произволна съвкупност от тематично и формално сродни текстове, събрани и подредени по силата на случая и капризната прищявка на поета. Впечатлението за непретенциозност обаче донякъде подвежда: то се дължи колкото на синхронния контекст в българската поезия, толкова и на универсалната читателска инертност. В целостта си "Сън за щастие" е един концептуално организиран лирически сборник, с който Пенчо Славейков покрай другото се опитва да прокуди сянката на неуспеха (според него) с "Момини сълзи". Това твърдение неизбежно провокира въпроси: концептуалност с оглед на какво; кой е нейният обект и кой - носител; на какво равнище се осъществява тя и от кого? Зрялото произведение на вече поостарелия "млад" поет проявява характерната за цялото му творчество синтезираща тенденция от нивата на изказа и жанровата (не)определеност до интертекстуалните съотнасяния в родното и в чуждото литературно пространство. Само че не е ли валидно това, може би в по-голяма степен дори, за "Епически песни", а и за мистифицираната антология "На острова на блажените"? Да, наистина, но трансформационният процес в една художествена система неизбежно подкопава даже трайно установени жанрови представи и смислови пространства. Неочакваното в "Сън за щастие" е, че при тази полифункционалност хармонизиращите акценти се постигат чрез разнообразните шепоти на един медитативен дискурс и смисловите напрежения в него се долавят едва под повърхността на премълчаното. Подобно затихване на лирическия глас е симптоматична особеност на сборника - белег за преориентирането на авторовия (а по необходимост и на читателския) интерес към потока на писмото. Вариациите и модулациите на теми и мотиви се поддържат ефективно чрез постоянното преливане на текстови отрязъци, образи и значения, както между съседни, така и между отдалечени стихотворения в мозаечната структура на сборника. Тази негова вътрешна подвижност се проявява също в графичния облик и композирането на целостта: обеззаглавените отделни лирически произведения са равноположени в едно обширно текстово поле и по този начин са съподчинени на свръхналоженото поле - единното заглавие с подчертано метафоричен характер. То дава име на книгата, но и на всяко едно стихотворение в нея - знак за композиция, основаваща се на динамичното отношение между цялото и неговите части. Последното твърдение е не толкова подготвителна херменевтична импликация, колкото усилие да се отворят синтагматиката, семантиката и прагматиката на творбата и нейните прочити към нивото на макротекста. Там се изявяват по-отчетливо особеностите на новия дифузен лирически дискурс, там се осъществява и "срещата и наслагването му"1 с доминиращия в стихотворенията компактен изказ. Жанровата специфика на лирическата миниатюра може да се долови не само при опитите за "затворен прочит"2, или за проектиране на теоретични конструкции върху нея3, но и в отношението между автономността на текста й и целостта на неговия контекст - отношение, лишено от строг смислов център. Тя произвежда своите значения едновременно от двата източника. А в сериалната верига на сборника безименните, но пълни със смисъл метафори - отделните творби, неуморно изграждат метонимичния сюжет на един постоянно разпадащ се лирически разказ за вътрешния живот на своя автор, може би и на някой друг.
Сюжетната организация на "Сън за щастие" е доловена още от Боян Пенев, който в статията си "Лирическите песни на Пенча Славейков" го определя като "една лирическа поема с пролог... и епилог", а отделното стихотворение - "като лирически епизод, който ревелира някой характерен момент от една вътрешна драма".4 Разбира се, това е сюжетност от особен род, самата употреба на понятията е повече метафорична, отколкото терминологична. За критика тогава подобен многожанров дискурс изглежда не е нещо повече от възможност да се посочи концептуалната сложност на сборника. Но тя се дължи не на присъствието на изредените непосредствено по-долу мотиви - те по-скоро формират кода на поетическия език и противостоят на авторовия замисъл за наративна организация, основаваща се на времевите, пространствените и субектните знаци. Дискретните реализации на лирическите мотиви за самотността, любовта като страдание и радост, смъртта, другия бряг, радостта и мъката от творчеството според критика се обединяват в кохерентна цялост от мотива за бляна. Този висок поетизъм от една страна е сполучлив синоним на синтагмата-заглавие, а от друга страна, чрез виртуалната си поливалентност, припомня номинативната двузначност на думата за "сън" в редица европейски езици (англ. dream, нем. Traum, фр. reve и др.): едновременно "сън" и "мечта". Допълнена с богатата асоциативност на "щастие", трансцендиращата семантика на заглавието загатва тенденция към преодоляване на миметичния принцип в творбите, подготвя четящия поглед за непрестанното роене на значения. В рамките на лирическите миниатюри означаващите, означаваните, читателят и авторът разстилат тяхната мрежа. Но едва в плана на съотнасяне на парадигмалните им контексти (сборникът: творчеството на Пенчо Славейков: негов синхронен и/или диахронен контекст в българската поезия и т. н.) най-пълно се проявяват онези "модулации на съвместно съществуване", които определят литературния смисъл като динамичен компонент на текста5 и поддържат трансформативния характер на "Сън за щастие". Смисълът е постижим в пулсацията на текста: този сборник непрестанно се гради и подрива, смисълът прехожда извън и обратно в творбите; текстът му постоянно се преизтъкава.6
С присъщата си позитивистична добросъвестност Боян Пенев се насочва към описването и анализирането на "три типични художествени форми" в сборника. Класификаторите се основават на "съотношенията между личност, индивидуално настроение, от една страна, и ландшафт, от друга".7 Същественият за случая акцент в тази аргументация е идеята за съотношенията между лирическите обекти, наред с разбирането за променената семантична функция на природата - две важни за формирането на лирическата миниатюра представи. В най-голяма степен тя се доближава до характеристиките на втория и третия тип: "Поетът изчезва като личност" и "стихотворенията, що възпроизвеждат само една външна картина, без какво да е психическо персонифициране".8 За Боян Пенев обаче такива прозрения в текста само установяват границата на "художествеността". "Тия уломки" вече са лишени от самоценност и трябва да бъдат включени в някаква легитимираща ги психологическа или идеологическа концепция. При подобна стратегия текстът остава само поле за проектиране на смисъл, но не и за неговото пораждане; те са вече орисани да бъдат "разделени друг от друг". Възможно ли е изкуплението на този позитивистичен грях - едно завръщане на смисъла в "родний кът" на автономния текст, което няма да ограничи тяхната подвижност и отвореност? Или въпросът отвежда само към поредната метатекстова утопия? Интерпретацията на една лирическа миниатюра може да бъде добра начална стъпка в търсенето на дома и пътя към дома: как тази ограничено автономна творба от сборника прониква подривно в лирическия наратив за родното и завръщането към него в граничната зона между две поколения и две културни ориентации?
Наред с деперсонализацията и доминиращите пейзажни мотиви, миниатюрите (но не и всички произведения в сборника) притежават като структурен компонент по една носеща лирическия мотив семантична двойка, а самият текст се гради върху две, най-често четиристишни, строфи. Преплитането на компактната и дифузната поетика очевидно поддържа поредицата от двоични функционални отношения на различните нива в творбите. Тези особености са характeрни и за миниатюрите на Кирил Христов, някои от които се появяват синхронно със Славейковите в списание "Мисъл"9, но техните текстове са по-автономни, с фокусиращо смисъла заглавие, макар че при по-късните тази функция избледнява. Това надиграване между двамата (само в естетически план) допринася за динамиката както на жанровата форма, така и на поетическия език през този период. За Славейков жанрово-формален образец е най-вероятно детайлно коментираното в неговата статия "Историята на една малка песен" стихотворение на Хайнрих Хайне "Борът".10 Прозрял архитектониката му, Славейков не го превежда, но въвежда неговия дуалистичен принцип като смислопораждащо ядро на миниатюрите в "Сън за щастие". Лирическото движение от външното обектно съзерцание в първа строфа към съня - метафора на копнежа по непостижимото сливане между бора и палмата във втора строфа, от нагледа на актуалността към визията на другостта, както и крехкото им равновесие, имат своите аналози още в неговото заглавие, а също и в редица творби от сборника. Примерни образци могат да бъдат "Плакала е горчиво нощта...", "Вихър сви и тъмен рой...", "Во стаичката пръска аромат...", "Спи езерото...", "Погребен, и в гроба все пак е...", "На букът ръбестия ствол...", "И наяве и на сън...", "Наметнала плащ тъмен на плещи...", докато други модифицират мотива чрез употребата на персонален изказ или експлицитен психологизъм. Към първия тип се отнася и "Богоугодник сред гората..."11 - нашия парадигмален текст:
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Много бързо П. Яворов се налага като един от първенците на българската литература. Той блясва на литературния небосклон, за да се наложи с огромната мощ на словото си с неудържимите пориви на своята душа. Неговия лирически герой е сложна, богата и трагична нравствено извисена личност. Истинско идейно - художествено завоевание представлява стихотворението “На нивата” , където поетът застава на народническо - социални позиции. В него той разкрива симпатиите си към бедната селска маса и участва в пробуждането и. Още в увода на поемата поетът характеризира живота на селянина чрез непрестанния му тежък земеделски труд и дълбокото социално отчаяние: “недей дочаква и зори иди ори ори ори”. Трикратното повторение на глагола “ори” акцентира силно върху обстоятелството, че целиа живот на селяка е свързана с тейък изморителен труд, който не носи нито материално преуспяване, нито щастие. Чрез непосредствен изблик на горчилка в душата си селянинът недвусмислено подчертава реалното положение, в което е поставен: “като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия!”. Вместо с радостно вълнение утрото настъпва с тревогата и неизвестността с бремето на безизходицата. Във втората част на творбата веселата пролетна картина контрастира на мрачното вътрешно състояние на героя - отчужден и опротивял му е и пейзажът и цялата трудова обстановка: “И гледаш, слушаш незнам досадно защо ти стане: их опустяло!”. За крайната бедност говори и недояждането - “и лучец еж и водица пий”. Цялата трагичност на положението изпъква вечерта, когато се разбира, че “бирник царски дошел е днеска и сиромаси - тресе ги треска”. Чрез тази сцена авторът ясно посочва истинските виновници за народното тегло - властта и нейните представители. За художестеното въздействие на цялото произведение допринасят и редица изрази като: “напънеш рало, халосаш вола”, “недоумява кратуна проста”, “пари да падат на место въшки.” Много умело Яворов използва и повторенията - в началото и в края на всяка част, а изразът на края: “Дии ….Дии, краста дии!” получава обобщаващ отенък и подсилва още повече основното внушение. В стихотворението “На нивата” Яворов улавя настроението на епохата и въвежда нов национален колорит в поезията ни с образа и психологията на селянина. Най - висок връх в поетическото претворяване на селската трагедия е поемата “Градушка”. От природното бедствие поетът е съумял да изобрази истинска социална драма. С изумително майсторство са предадени сложни душевни вълнения предчуствие и плаха надежда, страх и отчаяние от картината на опустошението: “ Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло не гладува, ни жадува! А то - градушка ни удари…” На преден план изпъква цялата “неволя клетнишка” на социално онеправдания “ труженик селяк”. В стиховете: “Спри… недей… труд кървав боже пожалей” се подчертава страданието, протестът, горчивото съзнание за безпомощност. Чрез тях точно в кулминацията на ужаза се внушава представата за страшната социална трагедия в живота на селянина. Битовата картина с подготовката на жътвата е колоритна и свежа - разговорът между ранобудната невяста и нейния мъж, хокането на сънливия Ваньо, появата на Сивчо. Но в суетнята се примесва и радостното очакване и вътрешния смут, че трагичното пак може да се повтори. Промените в природата, слънчевия огън страшния задух са добре познати на селяка - трагични признаци на идващата нова голяма беда. Напрежението достига своята кулминаци в петата част , където картината на стихията е органично преплетена с човешките преживявания. Реалността преминава сякаш в нещто нереално в космическия безкрай, земята и небето се сливат в едно. В “Градушка” поетът разкрива трагизма в живота на бедните селяни, неговата суровост и зависимост от стихиите на природата и превратностите на времето. С най- хубавите си и значителни произведения Яворов се проявява като застъпник на реалистична, обществено - активна поезия като внася в нея нови теми и нов прогресивен дух. Той обогати българската литература с нова похватност, нова езикотворна струя, бликаща от дълбините на народните говори, обагрена от богата емоционалност.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
П.П. Славейков- Образът на Ралица
Големите поети са ярки творчески индивидуалности.Но в своята самобитност имат нещо общо -те израстват на основата на традицията ,като я надмогват ,зареждат я с ново художествено виждане ,с непознати етически търсения.Традицията носи в себе си натрупаното през годините ,установеното в естетическото съзнание на нацията.Тя е начин на национално мислене.П.П.Славейков е явление ,в чието творчеотво можем да намерим отговор на този общ за литературата проблем.Това е творецът ,който наследява художествените ценности от традицията и в същото време съзначтелно и активно и противоречи ,търсейки нов път за развитието на българската литература.
От познатите във фолклора битови поеми ,той създава нов жанр -битийни поеми ,чрез които не просто описва бита на народа ,а прониква дълбоко в човешкото битие ,стреми се да осмисли философски човешкия живот.Славейков изгражда образа на Ралица с дълбок психологизъм вниквайки в духовния и свят.Необикновената физическа красота на героинята /девойката/ е предетавена от поета по подобие на народните песни чрез сравнение:
"Като оназ вечерница в небето,
една бе в село Ралица девойка.
.................................................. ...
Той беше строен явор столоват
тя тънка ,вита ,кършена лоза....”
Сравненията са взети от народния бит ,близки до народното светоусещане /като вечерница ,като мъгла е западнгл на всички погледът и/.Новото ,индивидуалното при Славейкове ,че успява да надмогне постоянните епитети /черни очи ,снага топола/ ,характерни за народната песен.Той използва друг подход за внушение на необикновената и хубост -чрез психологическото въздействие на героинята в/у другите:
"Че модрият и поглед бе западнал,
като мъгла на всички на душата
и мислите им все около нея
се виеха ,кат сърмений колан
о кръшната и тънка половина...”
Момците ,пленени от хубосшта и ,се надпреварват да и напият вода ,да се хванат до нея на хорото.Образът на Ралица е изцяло потопен в поетичната атмосфера на народния бит.Пасторалните картини -хорото ,кладенеца ,сватбата -сьздават онзи колорит ,в който се разтварят едновременно и психологическото състояние на героинята ,и драматичната и съдба.Насочвайки се към човешката душа ,Славейков открива нравствени ценности и добродетели с е ететическа стойност -открива своята мяра за човешка красота ,Ралица е носителка на изконно български добродетели; тя е обобщен образ на българска та жена през вековете ,потвърждение на вечните ,непреходни ценности в българския национален характер.
Тя е бедно момиче ,"сиротно чедо" ,но не ламти за богатство -оженва се не за заможния Стоичко Влаха ,а за бедния ,но с добро сърце Иво.Житейската и философия е проста ,но мъдра ,народностна ,основана на ярата ,че щастието се гради не на богатството ,а на обичта м/у хората.0т обра за на Ралица струи човешка доброта и простосърдечност; героинята е естествена ,с открит характер ,с всички споделя радостта си и "всички тя посрещаше засмяна...”.Възлов момент в сюжетното развитие на поемата е срещата м/у Стоичко Влаха и Ралица на Бешбунар.Героинята отстоява правото сина личен избор в любовта ,свободата си да обича ,убеждението в типично народностен дух/ ,че любовта е единствена ,неповторима:
"-Пусни!.. .Сърцето силом се не взема.
Не е то пита ,то не се ломи!"
Осъзнатото достойнство и готовността на Ралица да брани чувствата и щастието си разкркват извисения и духовен облик ,нравствената и сила. Нейната неподкупност и твърдост в любовта напомнят моралната несломимост на Петко-Славейковата Гергана.Двата образа са обединени от идеята за красотата и величието на българката която гордо защитава човешката си индивидуалност.
Битовите семейни сцени в поемата носят внушението за съпружеската нежност и вярност на Ралица.По психологически път е предадена здравата връзка ,единството м/у Ралица и Иво -неясният ек ,докоснал сърцето на героинята като ехо от предсмъртния стон на съпруга й.Изключително е умението на Славейков да прониква в сложните душевни състояния на героите и да разкрива психологическите им изживявания.Тревогата на Ралица и свекърва и е предадена чрез външните изяви на вътрешното напрежение -мълчанието ,бездействието край огнището ,разменените лаконични реплики.Финалът на творбата е силен ,с богато идейно -художествено внушение -своеобразен апотеоз на удивителната сила на героинята да се бори с нещастието ,на жизнения и дух ,стоицизма ,нравствената и красота -типични черти за българката и за българския национален характер.
На преден план в поемата е поставен проблемът за страданието -обикнат ,близък ,автобиографичен за Славейков.Страданието се утвърждава като изпитание за силата на човешкия дух ,като критерий за морално -етична извисеност.Победата на Ралица ,която остава "ненадломена -с несломено сърце" и запазва хубавата си усмивка ,е тържество на човешката индивидуалност над живота ,над съдбата.Така и проблемът ,разработен от позицията на отделната личност ,/а не като колективно страдание ,както при възрожденските творци/ ,придобива нова и оригинална интерпретация -чисто Славейковско звучене.
Мотивът за преодоляното страдание е свързан с нравствения максимализъм на Ралица.Тя се отказва от любов ,родост ,младост ,за да се отдава на майчиното си чувство и на своята единствена обич.Поведението е равностойно на човешки подвиг.Затова тя според Славейков е прекрасна ,т.е. нравственият максимализъм за него е критерий за значимостта на човешката личност ,за нейната красота.Красотата в творчеството на П.П.Славейков е осъзната като нравствено -етична и естетическа категория.Поетът не конкретизира красивото ,а търси неговите духовни измерения ,вътрешния му смисъл. Ралица ,Райка ,Галина /"Неразделни"/ ,Петкана /"Чумави"/ -това е типът женска нравственост с иконостасна пречистеност.Издигнати до нивото на ренесансови мадони ,те са символ на българката от онова далечно патриархално време. Нещо повече -отъждествява своята представа за висока нравственост и красота с етичните норми на народа.Това нетрадиционно отношение към красотат е отправната точка в новаторските постижения на Славейков.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
1Биосфера,възникване и развитие, организация на биосферата, основни екологични категории, екосистеми,закони за имърджентността и синергизма
За пръв път понятието биосфера се появява в трудовете на австрийския еколог Едуард Зюс. Има няколко трактовки на термина биосфера: 1)биологична (субстратна); 2)географска (пространствено субстратна); 3)обща научна трактовка (еволюционна субстратно – пространствена). Субстратно – биологичната разглежда биосферата като съвк. От всички живи организми. Географската се използва за обозначаване на една от геосферите, която влиза в географската обвивка наред с хидросферата, литисферата и атмосферата, но отличаваща се от тях с наситенистта си от живи организми.Еволюционна – според академик Вернадски биосферата е тънкия слой от живо вещество, а живото вещество той разглежда като съвкупност от различни организми, които подобно на газовата маса обгръщат земната повърхност и оказват известно „налягане” в/у обикалящата среда, заобикалят предметите, които им пречат при тяхното движение или ги покриват. В същност биосферата е една планетарна биосистема, в която процесите на кръговрата на веществата и потока на енергия са взаимно свързани в глобален мащаб. Тази система е отворена и се състои от отделни подсистеми и елементи. Ролята на живото вещество е твърде голяма и разнообр. И тя е така в зависимост от функциите му: 1)газообмена в природата. Огромното колич. газове има преди всичко биогенен характер и тяхната поява и баланс се дължи на жизнената дейност на организмите.2) калциева функция – образуват се големи залежи на органогенни варовици.3) окислителна функция – при нея органичната маса от една страна се разрушава и се освобождават различни минерални компоненти, а от др. страна се преобразува саммия мминерален състав на литосферата. Биосферата е една непрекъснато развиваща се система и е резултат от продължителната еволюция на живото вещество в единството на неорганични условия за неговото съществуване. Според редица автори еволюцията на органичния сват е преминала през няколко етапа: 1-ия се характеризира с появата на биотичния кръговрат на веществата и появата на литосферата като зенмна обвивка; 2-рия се харктеризира с появата на многоклетъчните организми и усложняване на цикличните структури на живот. Тези 2 етапа са т. нар. биогенеза. Следващите етапи се характеризират с появата на човешкото общество, с биотехносферата и също така със сферата на разума (ноосфера). Според Вернадски биосферата се състои от 7 елемента: 1)живо в-во; 2)биогенно в-во: 3)минерални в – ва; 4)преходни форми м/у биогенно в-во и минерални вещ-ва; 5)радиоактивни в-ва; 6)разсяни атоми; 7)в-ва от космически произход. Ако това се обобщи биосферата се състо и от 3 основни компонента: 1)живи организми (растения, животни, микроорганизми); 2)минерални вещ-ва; 3) продукти от дейността на организмите. С най – съществено значение са първите и неслучайно се счита, че биосферата е резултат от еволюцията н аорганизмовия сват. Установено е, че процентно 2млн. вида растения, животни и микроорганизми формират една обща биомаса, която е в %10^15 тона. Това е обаче само около 0.3% от масата на цялата биосфера. Въпреки тази сравнително малка биомаса живото вещество е най динамичната съставка. Всички автори са едунодушни, че биосферата обхваща цялата хидросфера и цялата суша и теоретично е възможно живите организми да обитават атмосферата предимно тропосферата и долните части на стратосферата. Част от организмите населяват горната част на литосферата на дълбочина 10 - 15км.Организация на биосферата – организмите не са безредно разпространени в биосферата, те не живеят изолирано и извън заобикалящата ги среда. Съжителствата или групировките на организмите в/у даден атеритория представляват т. нар. ценози. Когато става дума за групировка от растителност те се наричатр фитоценози, за животни – зооценози, а за микроорганизми – микробиоценози. Терминът биоценоза за пръв път е въведен от немския учен биолог Мобиус. Според него това е обединение на живи организми съответстващо по състав, брой на видовете и индивидите на някакви средни условия на средата, т. е. Това е едно обединение, в което организмите са свързани с взаимна зависимост и се запазват определени места благодарение на постоянното им размножаване. В зависимост от броя на популациите и от техните взаимоотнишения се различават прости и сложни биоценози. Според средата, в която се развиват биоценозите са земни и водни. В случаите когата съобществата са еднородни по състав и заемат значително голяма повърхност се наричат биоми. Биомът мможе да се разглежда като географска област или група от областил ,които имат характерна или специфична проява н аекологичните условия необходими за развитието на растенията и животните, които са приспособени към тези условия. Микробиомите на нашата планета са: 1)тундра – тук основни лимитиращи фактори саъгласно закона за минимума (на Либих) и спрямо закона на толерантността са ниските температури и кратките вегетационни сезони. В редица случаи валежите са ограничени, но те н есе отнасят към лимитиращите фактори. Тук почвената основа почти изцяло е замръзнала, а растенията са треви, храсти и лишеи; 2)тайга – за нея е характерен широк пояс на иглолистни гори, доминир ажизнената форма на смърча, за който са характерни целогодишни плътни сенки, поради което храстите и тревите са сравнително слабо развити. Срещатат се предимно дребни животни; 3)степи – характерни за тях са тревите, средното количество на валежите е 250 – 750мм/м^2. За този биом е характерно натрупването на хумос и формирането на черноземни почви; 4)тропически степи и савани – характеризират се с група от растителност (дървесна), която се разполага в областите с по – голямо количество н авалежите; 5)пустини –в районите където падат малко валежи. Единствените места, където има големи пустини и валежи почти не падат са Централна Сахара и Северна Чили. Биоценозите немогат да се развиват самостоятелно извън средата, която обитават. Пространството с относително еднородни условия и едн аи съща биоценоза се нарича биотоп. Всяка биоценоза заедно със средата на обитаване образува цялостна система. В своят асъвкупност тези системи представляват биосферата като цяло. Изполват се три термина за тези структурни единици – биогеоценоза, екосистема и ландшафт. Понятието биогеоценоза е въведено от Сукачев, според него това е съвкупност на еднородни природни явлевния на, а именно на атмосферата, растителността,на животните, микроорганизмите, почвата върху определен район. Според него повърхността се състои от 2 основни части: 1)абиотична среда (екотоп), където главни елементи са въздух, почва, среда, светлина, влага; 2)биотична среда – това е биценза съставен аот растения, животни и микроорганизми. С подобно съдържание е и понятието екосистема. Тя е съвкупност от организми, които не могат да се отделят от обкръжаващата ги среда и които с нея образуват единна физическа система. По – късно ученият Одум дава следното определение – живите организми и тяхната нежива абиотична нежива среда си взаимодействат и влияят много съществено. Екосистемите биха могли да се определят като една най – обща съвкупност от биоценозата или живите организми и екотопа (средата). Биоценозата се състои от: фитоценоза (продуценти); зооценоза (консументи); микробиоценоза (редуценти). Фитоценозата е съвкупност от растителни видове или техните популации, които населяват даден атеритория. Тя се характеризира с наличието на зелена растителност, която има голямо значение за осъществяване на различни процеси свързани с формиране на различни биогенни елементи и биоммаса. Зооценозата се среща навсякъде в биотичната среда .Това са хетеротрофни организми – I-ви порядък – тревопасни животни; II-ри порядък – месоядни. Редуцентите – те също немогат да произвеждат хран аот неорганична материя и са пак хетеротрофни т. е. консумират готова храна.
Йерархични нива в биотичния спектър на биосферата
По принцип йерархията е стъпаловидно разположение в един ред. На всяко ниво в реултат на взаимодействието с околната среда възникват характерни функционални функции. Едно характерно йерархично биотично ниво има следния вид: ген – клетка – тъкан – орган. индивид – вид на организма – съобщества – биосфера. Следствието от йерархичната организация на биосистемите се състои в това, ч при обединяване на компонентите, множествата в по – големи функционални единици в тези така формирали се единици възникват качествено нови свийства, които не се срешат в предходните йерархични нива. Това са т. нар. имърджентни свойства на различните биосистемни нива, които в редица случаи са непредсказуеми. Закона за имърджентността гласи, че когато едно ново вещество се получава от сбора на др. вещества, то новото вещество не притежава аритметичния сбор на качествата на неговите събираеми. Законът за симергизма в значителна степен прилча на предходния. Синергетиката се занимава с изучаването на систените, които се състот от мн. подсистеми с различна природа, които обаче по съставен начин си сътрудничат и по този начин възникват нови системи, които вече имат нови св – ва. Тези системи притежават св-ва, които не съществуват в нито една от подсистемите.
Литосферата като екологичен фактор
Образуването на почвите се явява резултат от протичането н адва основни процеса: изветряване и почвообразуване. В зависимист от условията на образуване скалите се разделят на 3 основни групи: магмени, утаечни, метаморфни. Магмените скали се образуват при втвърдяването на магмата (лавата). В едни случаи изхвърлената лава застива на повърхността на повърхността на земята и се формират т. нар. ифузивни скали. В др. случаи магмата застива и изкристализира дъкбочина – инрузивни скали. Магмените скали са 95% от литосферата, съдържат SiO2 и в зависимост от съдържанието те са: кисели; средно кисели; основни и ултраосновни. За почвообразуването най – голямо значение имат гранитите. За тях е характерно наличието на алкални и алкалоземни метали. Утаечни скали – формират се при утаечни процеси в природата. Това са чакъли, пясъци и др. Метаморфни скали – при тяхното формиране влияние са оказали и някои процеси на вторично превръщане. Такива са мраморите. От гледна т. на екологията изследването на металинските скали е от съществено значение. В съвременни условия това е особено важно, тъйкато в редица случаи почвите се замъряват с токсични компоненти като тежки метали Ni,Hg,Cd,Zn,Cu., а също така и с радиоактивни вещества и при съответни ситуации е необходимо да се докаже произхода на тези замърсители. В редица случаи е установено, че наличието на такъв замърсител се дължи на естеството на скалите. В районо където на повърхността се образува слой от чакъл се формират киселинни неплодородни почви, които са непригодни за формирането на горски масиви. На варовика се формират почви с неутрален х-ер и почвите се насищат с калций, които действа неблагоприятно на някои растения. Почвата е една от най – важните еколог., аиботични фактори. Тя има свойството плодородие. Основните й компоненти са твърда фаза, почвен разтвор, почвен въздух и живееща фаза. Почвата се състои от много малки почвени тела наречени педони. Те са тела с 3 изменения и голяма повърхност от 1 – 10м^2. Най важни екологични параметри на почвата са: 1)почвен профил, който е съвкупн. от генетично близки и закономерно изменящи се почвени хоризонти и почвена скала. В зависимост от генетичното развитие на почвения профил се различават няколко основни почвени хоризонта; - хумусно акумулативен е органично минерален. В зависимист от съдържанието на хумуса се дели на няколко подхоризонта: 1)хумусно – елузиален – има нанесен слой ог глина и формираните почви имат както неутрален така и слабо кисел х – р и наличие на SiO2; 2)торфен хоризонт – развива се в места с влажен климат и в случаите когато валежите преобладават на изпарението; 3)преходен хоризонт – в него се осъществява преходния м/у хумусно – елузиален и почвообразуващата скала.; 4)почвообразуващата скала е субстрат при който се образува почвата. Физическите св – ва на почвите са: 1)плътност – тя определя масата на дадения оразец почва, която се намира в единица обем; 2)обща порьозност на почвите – това е сумарното пространство на порите разположени в 1-ца обем. ОПП от 25 – 70% и в тя има голямо значение за растенията, тъй като при по – голяма ОПП до тях има по – голям достъп на въздух и вода.. Физико – механичните св – ва са: 1)пластичността – това е св – то на почвата да променя своята форма под въздействието на външни мех. сили, без разкъсване, като след прекъсването на тези сили има св – вото на запазването на придадената фаза; 2)набъбване – това е увеличаване обема на почвата при овлажняване; 3)свиване на почвата – това е намаляване обема си, получават се големи пукнатини и се отразява неблагоприятно на растения, защото се разкъсват техните корени; 4)механ. сурбционна способност – изразява се в това, че почвата като поресто тяло задържа редица механични примеси, които се съдържат например в природните води. Особено важна е физико – хим. сорбционна способност, която включва обмяна на йон. Тя е непрекъснато протичащ процес, при който става обмен на йони м/у почвения р – р и почвените колоиди, които са предимно аморфни. (ПК) Ca + Na+ (ПК)Na + Ca^2+; (ПК) Mg + Na+ (ПК) Na + Mg^2+ - йоннообменен процес. Течна фаза в почвите. Значението на почвения р – р за храненето на растенията е свързано с това, че съдържащите се соли преминават през почвата към корените на растенията и оттам се разпространяват към другите части на растенията. Най – важните воднофиз. параметри са: 1)максимална абсорбционна влагоемкост – тя отразява количеството вода, която дадена почва може да задържа чрез силите на абсорбцията; 2)пълна влагоемкост е най – голямото количество вода, което почвата може да съдържа, когато са запълнени всички нейни пори; 3)коефициент на трайно завяхване т. е. при дадена влажност растенията придават признаци на завяхване, които не изчезват, след като бъдат пренесени в атмосфера наситена с вода. Почвена реакция – по принцио почвена реакция се определя с PH стойностите на почвения разтвор, когато PH < 7 реакцията на почвата е кисела, около 7 – неутрална, над 7 – основна. При обилни дъждове и не висока температура, при разлагането на орган. остатъци се формират орган. к – ни и се наблюдава кисела реакция. В зависимост от отнасянията на растенията към киселинността на почвата те биват: ацидофилни (кисели почви); базофилни (алкални) и неутрофилни. Газообразен състав на почвата Този състав се представя от почвения в –х, който се дели на свободен в – х и в – х, който е абсорбиран в почвения р – р. ПО количествен състав въздухът в почвите се отличава от атмосферния. За него е характерно по – малко съдържание на О2 и много по – голямо съдържание на СО2. Тази разлика се определя както от жизнената дейност на корените на растенията, а също така и от дейността на различните организми. Силните дъждове предизвикват запълване на порите на почвата с вода и изтласкване на въздуха в тях. Това се наблюдава при прекомерно напояване. Колкото на по – голяма дълбочина е разположен почвения слой толкова по – вис. е СО2 и по нисък О2 това влияе отрицателно в/у растежа на растенията. „Живееща” фаза на почвата включва всички живи организми от растителен и животински произход, които оказват влияние на почвообразуването. Освен бактериите в почвата живеят гъби, гъби водорасли, червеи и др. М/у микроорганизмите и растенията съществуват сложни екологични зависимости. Около кореновата система на редица растения се образува благоприятни условия за натрупване на микроорганизми. Засоленост на почвите – е свързано с тяхното обогатяване с лесно разтворими соли като NaCl, MgCl2, Na2SO4 като, когато концентрацията е на 0.5% тези почви са силно засолени, от 0.2 – 0.5 среднозасолени и от 0.1 – 0.2% незасолени. Растенията от екологична гледна точка са 2 гр: 1)халофити – които се срещат на засолени местообитания и които лесно се приспособяват към високо засоляване в почвата; 2)гликофити – растат на незасолени местообитания и почти немогат да се адаптират към засолени почви. Системата почва/растения по отношение на храненето е отворена система, в която йоните се движат продължително от единия край почвата на с – мата към другия край, където се натрупват – растенията.Тази с –ма може да изпълнява своята екологофункционална роля само ако се поддържа непрекъсната м/у корените и хранит – те вещества и водата в почвите. В зависимост от общото съдържание на хран. елементи в почвата и необходимостта и взискателността на растенията към тях растенията се делят на: - еутрофни растения, те се нуждаят от голямо количесто хранит. в – ва; - олиготрофни – нуждаят се от сравнително малко количество хран. в – ва. Едни от най важните елементи съдържащи се в почвата са: Na; P; K; Ca, Mg; Fe; Cu,Mn,S
Въведение и предмет на екологията, уникалната ист. Еволюция на предмета и съдърйание на екологията, мястото на екологията в съвременната наука. Екологични знания жизнена необходимост на съвременната цивилизация
Последната тртина на 20 век и началото на 21 век се х – рат с влошаване на качеството на обкръж. човека околната среда. Несъответствието м/у високите темпове на нарастване на населението на земята, свръхурбанизацията и развитието на технологиите в световен мащаб доведоха до замърсяване на водите, почвите, въздуха на обширни територии с твърди отпадъци и намаляване на растит. и животински видове локални и регионални тези изменения добиха глобален характер. Започна да се говори за екологична криза. Основните проблеми с екологията в настоящия момент са: 1)глобално затопляне; 2)изтъняване на озоновия слой; 3)ерозия на почвите; 4)киселинни дъждове; 5)замърсяване на Световния океан; 6)недостиг на питейна вода и др. За предотвратяване на последствията от тези неблагоприятни развития в комп. на околната среда, за предотвратяване на стихийни събития свързани с това, могат да помогнат екологичните знания. Единствено чрез тях може да се осъществи хармонията м/у човека и природата, могат да се вземат правилни решения с цел охрана на околната среда. Още от дълбока древност, когато човекът е започнал да се интересува от заобикалящата го среда във връзка с неговото оцеляване той е започнал да събира сведения за близко разположени гори, реки, езера, в които да ловува, а също така за пещери, които да живее. В редица древни писмени източници и в редица скални рисунки се среща информация за начина на и за редица животни. В традовете на редица древни писатели се срещат сведения с ясно изразен екологичен характер. В трудът на Аристотел „ История на животните” се среща описание и систематика за начина им на живот, за видовете хранене. Развитието на екологията е свързано с медицината. Почвеното плодородие зависи от съдържанието в почвата на някои вещества, които когато са в недостатъчно количество ограничават добивите. Вернаски разглежда биосферата като една своеобразна обвивка на земята, чието развитие се обуславя от дейността на живите организми. Голямо значехние за провежданне на занятието екосистема има английският ботаник Тенсли, като той назовава екосистемата като съвкупност от съвместно обитаващите организми и необйходима за тяхното съществуване среда. През 1971г. Комонар дефинира 4 базови закона на екологията: 1)всяко нещо е свързано с друго нещо; 2)всяко нещо трябва да отиде някъде; 3)природата знае най – добре; 4)няма такова нещо като безплатен обяд. Оуен разработва редица проблеми като опазване на почвата, водите и дивите животни. Създадени са модели за предпазване на човечеството от екологична катастрофа. Предлагат се конкретни решения за намалението на противоречието човек – природа. Екологията изучава организмите и функционирането на надорганизмовите системи на различни равнища – популации, екосистеми и биосфера. Определението за екологията като наука за язаимодействието на организмите м/у себе си и с околната среда. Глобална екология – разглежда земното кълбо като единна екосистема. Екология на човека – занимава се с взаимодействието на човека с природата и го разглежда като биологичен вид. Теоретична екология – занимава се с основните понятия. Приложна екология – занимава се с мероприятията. Екологията е тясно свързана с отделните природни и обществени науки и има подчертан интердисциплинарен характер. Екологията използва различни подходи при изучаване на своя обект, от важно значение за нея са пространствения и исторически подход и др. Пространствен подход – характерен за всички природни науки, при него се изследва дадения процес или явление в конкретен пространствен аспект, при системния подход всеки от компонентите на околната среда се изследва в съответната взаимовръзка, структура и се взимат съответните мерки.
Хидросфера – абиотичен фактор
Водата в хидросферата е един от основните компонентъи на околната среда, от чието количество и качество зависи равновесието в природата и съществуването на живота като цяло. Водата е един от най – съществените компоненти на биологичния кръговрат и има съществено биологично значение. Тя влиза в състава на всички живи организми и съставлява около 65% от телесната маса на възрастните хора и 75% от телесната маса на малките деца и новородените. Дневната нужда на вода за над 18 годишна възраст е 35 – 45гр/кг тегло. По данни от рзлични източници е установено че средно всеки жител на нашата плааета изразходва м/у 300 – 600л. на ден. За България е установено, че един жител изразходва 250 – 300л. вода за питейно – битови нужди. В доклад на Световната банка е публикувано, че около 1млрд. души са лишени от годна за пиене вода, а около 10млн. годишно умират поради консумация на вода с лошо качество и мнението на специалистите е че войните през 21 век ще се водят не за нефт, а за вода, тъй като на всеки 20години консумацията на вода се увеличава около 2 пъти. Водата се използва в съвременната промишленост – за производство на 1 кг. хартия са необходими 0.2куб. вода; за 1 кг влакно 5.6куб вода; за 1кг ацетатна коприна 2.8куб вода. Археологически останки от редица изчезнали градове показват, че тяхното местоположенине е било свързано прдимно с различни обекти. Археологически разкопки в Египпед, Индия и Китай разкриват останките на значително по размер и на сравнително високо технологично ниво водопроводни съоръжения.
Хидросферата е водната обвивка на земята обхващаща океанските и морските басейни, чиято повърхност е 2/3 от общата земна повърхност, а също така се простира и в/у сушата на земята, чрез рената мрежа, езерата, блатата, ледниците и вечният сняг. В хидросферата водата е представена предимно в течното си състояние – морета, океани и т. н., но и в твърдото си състояние в зависимост от сезона и географското разположение. В атмосферата водата е представена предимно в парообразно състояние, но и в твърдо като сняг и скреш. В биосферата водата е представена в течното си състояние. Хидросферата се е формирала с геологичното сътворяване на земята, като според някои автори водите произлизат от дълбоките недра на земята и нейното предвижване годишно е 1куб километър. Общият обем на водата в хидросферата е 1.39млрд куб. км. От това количество в/у сушата са разположени 90млн. куб км. Солените води представляват 94.8% от общите водни запаси. На земята пресните води са около 35млн. куб км, но не всички от тях са достъпни за ползване. Около 69% са под формата на лед. Годишно възобновяемите водни ресурси възлизат на 47хил. куб км. Средната скорост на водообмена представена за Световния океан е 2600години; за езерата 10години; за реките е 12 дни; за атрмосферните води е от 8 – 10 дни. Хидросферата е вайен екологичен фактор, който играе съществена роля за развитието на живите организми на земята, и в тази връзка за нормалното съществуване на тези организми от съществено значение са качествата и свойствата на водите. Особено голямо значение има солесъдържанието на водите (минерализацията им). Съществува класификация на природните води в тази връзка – свръхпресни под 0.2гр/л минерализация; пресни от 0.2 – 0.5гр/л; много слабо солени от 0.5 – 1гр/л; слабо солени от 1 – 3гр/л; солени от 3 – 10гр/л и води с повишена соленост от 10 – 35гр/л. Солесъдържанието в природните води оказва съществено влияние на процесите, които пречистват водата. В морската вода възстановяването на качеството на водата протича с много малка скорост. Важно значение за екологията имат показателите – РН, прозрачност, вкус, мириз, температура, разтворените газове в нея (О2,СО2,сероводород). Установено е че в околности където има широколистни гори РН е над 7, а при иглолистни стойностите са по – ниски. В резултат на антропогенната дейност на човека е възможно стойностите на РН да варират. Прозрачността на водата има съществено значение за проникване на слънчевите и топлинни води, като в това играе роля фотосинтезата. Температура – водите в природата могат да бъдат студдени до 10градуса, хладни от 10 – 20; топли от 20 – 50; и горещи от 50 – 100. Когато температурата превишава с 3 градуса характерната за дадения сезон температура имаме топлинно замърсяване на водите. Съдържанието на СО2 – съществува равновесие, което е въглекисело: CO2 + H2O H2CO3 H^++ HCO3^- 2H^++CO3^2-
Тук има СХЕМА
Сероводородът се формира най – често в областите, където се появява сулфидна руда, при редукция на сулфатите до сулфиди. В Черно море такъв слой има под 200м дълбочина, в такава среда почти липсват форми на живот. Основни фактори, формиращи състава на водите и имат отношение към водните екосистеми. Различават се основно преки и косвени фактори, а също така главни и второстепенни. Преки са тези, които влияят непосредствено в/у състава и свойствата на водите – почвата, скалите и др. Косвените фактори са тези, които действат посредством главните фактори – релеф. Към главните фактори се отнасят тези, които способстват за формиране на природните води от точно определен хидрохимичен тип. Второстепенните способстват за появяване на води на други странияни компоненти, като типът на водата остава непроменен. Релефът е косвен фактор оказващ влияние в/у водообмена, а от него зависи минерализацията на водите, така например на възвишенията на склоновете се установява повърхностен поток на валежната вода, контактът й със земните недра е кратък и минерализацията е ниска. В ниските форми на релефа е по – силно е изразена инфилтрацията на водата през почвения слой и се наблюдава по – висока минерализация. Климатът е също второстепенен фактор и въздейства в/у състава на водите чрез валежите, температурата и чрез изпарението, тъй като първи стадий на формиране на водите е в атмосферата, то зависи от района в близост до заводи или в планински райони – валежната вода съдържа компоненти, които са характерни за въздушния басейн на дадения район. В планинските райони водата е с много ниска минерализация, не съдържа замърсители и е с добри питейни качества. При формиране над промишлени райони съдържа повече замърсители. Когато водата се формира при земните слоеве от съществено значение за нейния състав е газовият състав на почват, протичането на процесите на изветряване на скалите, процесите на йонен обмен с почвен комплекс. Важен момент е и биологичното изветряване, където важна роля играе растителността – проявява се в райони, където количеството на валежите превишава изпаряемостта на водата и температурата е сравнително восока, в тези районо се формира една значителна маса от органични киселини, която въздейства в/у съдържанието на минерали. Химическите фактори за състава на водата са: валентността и йонните радиуси на йоните, които действат в/у подвижността им. Окислително – редукционна среда – когато даден район се характеризира с окислителна среда обикновено съдържащите се йони са в по – висока валентност и образуват трудно разтворими съединения. Вредукционна среда кислорода отсъства и във водата се образуват газове като амоняк и сероводород. Антропогенни фактори – фактори, които се дължат на човешката дейност, в резултат на които съставът на водите се променя. Водите се обогатяват на редица нежелани компоненти – нефт и нефтопродукти, механични примеси, йони на тежки метали, нитрати, нитрити, амоняк, ПАВ, и фосфати, различни органични компоненти.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Съдържание:Първоначално написано от iveetyy
1. Промени в климата – „глобално затопляне” ( парников ефект ).
2. Изчерпване на природните ресурси.
3. Замърсяване на околната среда.
4. Форми на замърсяване.
1.4 Замърсяване на въздуха.
2.4 Замърсяване на водата.
3.4 Замърсяване на почвата.
3.5 Замърсяване на околната среда с токсични отпадъци.
4. Задачи на политиката по опазване на околната среда.
Развитието на човешките общества винаги е било съпътствано от един или други проблеми, притежаващи различна степен на важност. Начините, по които те са били решавани, са предопределяли с години напред хода на историческото развитие на отделни страни или цели континенти, при това тзи ход нерядко е взимал трагични за хората обрати.
Тези глобални проблеми: мирът и сигурността на земята, екологическия, продоволствения, демографския, енергийният, суровинният проблем и др. По своя произход те са резултат от протичащите в съвременния свят процеси на глобализация и изпълняват ролята на движещи сили в развитието на световните системи. Тъй като се пораждат при функционирането на глобалните системи и тяхното взаимодействие, те не могат да се разглеждат изолирано един от друг, а трябва да се има предвид единството и взаимозависимостта им.
Гигантското потребление на природни богатства поражда проблема за ресурсите, които застрашително намаляват. Запасите, с които Земята разполага – нефт, въглища, дървесина, рудни изкопаеми, минерали и други се изчерпват , а предвижданията сочат , че не е далеч денят, когато човечеството ще започне да се сблъсква с дефицита на някои от тях.
Екологичните проблеми са сред най – разпространената тема за дискусии, започнали ит втората половина на XX век насам. Това е обяснимо, защото пораженията, които нанася човешката дейност върху природата застрашават живота на земята и съществуването на цивилизацията изобщо. Интензивното развитие на индустрията е сред големите причинители на замърсяванията на околната среда, особенокогато в процеса на производство се предизвикват екологични катастрофи, причинени от промишлени аварии, изливане на отровни вещества в реките, езерата, нефтените разливи от танкери в моретата и океаните и т. н. Човечеството навлезе в XXI век със сериозно увредена природа.
1. Промени в климата – „глобално затопляне” ( парников ефект ).
То представлява преминаване на слънчевата светлина през атмосферата до земната повърхност и отразяването й обратно във въздуха, където се прихваща от парниковите газове.
Макар че този процес е естествен, човешките дейности увеличават все повече концентрацията на парниковите газове, а от тук се повишава естествената температура на Земята: изгарянето на изкопаеми горива ( каменни въглища, петрол и природен газ ), което води до отделянето на въглероден диоксид, метан, азот и др. парникове газове; изсичането на горите ( които преработват въглерода от атмосферата по време на фотосинтезата ), повишава нивото на въглероден диоксид.
Директни прояви на дълготрайната тенденция на глоблно затопляне са: горещи вълни и периоди на необикновено топло време; порои и бури; тежки снеговалежи в по – северните райони в северната част на северното полукълбо и екстремно високи температури и суши в южната част на същото; затопляне водата на речните басейни; повишение на морското ниво от 15 до 100 см в резултат на горните явления и заливане и наводняване на плодородни ниски земи и крайбрежия.
2. Изчерпване на природните ресурси.
В следващите 50 години, когато населението ще достигне 9 милиарда, нуждите на човечеството ще се увеличат драстично. В развиващия се свят стремежът към икономически напредък води до повишена консумация на енергия – до 2050 г. консумацията на енергията ще се удвои. Човечеството не може да се върне назад. То се нуждае от огромни количества енергия за: набавяне на прясна вода; функциониране на заводите, домовете и транспорта; поддържане на образованието, здравеопазването и прехраната. Ние разрушаваме и много от растителните и животинските видове, с които живеем заедно на планетата. Сега по света видовете изчезват 1000 пъти по – бързо, отколкото се развиват новите видове. В началото на 20 век горските площи на планетата са били 5 млрд хектара. От тогава насам се свиват до 3,9 млрд хектара.
Според Института за световни ресурси ( WRI ) само 40 % от световната горска покривка може да бъде определена като девствени гори с жизнеспособни популации от най – различни видове. Сечта на дървесина също причинява сериозни загуби, защото обикновено е без управление, осигуряващо устойчиви добиви. Значителни загуби на гори се наблюдава и заради разчистването на земята за селскостопански нужди и за производство на биодизел.
Достъпът до земя е важен източник за социално напрежение. Обработваемата земя на човек от населението намалява от 0,23 хектара през 1950 г. на 0,10 хектара през 2004 г.
Туризмът също със своето бързо разрастване, има своя принос за разширяване на градските райони и също може да увеличи затрудненията в зони, които вече страдат от проблеми с водите. Изсичането на горите, свръхексплоатирането на пасищата, прекомерната оран и разширяване на селското стопанство върху слабоплодородни земи, които се запускат, след като почвата започне да изчезва води до загуба на земни ресурси. Този процес на превръщане на плодородни земи в пустеещи, вследствие на свръхексплоатиране, и лошо управление се нарича опустяване. Всичко, което води до премахвоне на защитната тревиста и дърведна покривка, прави почвата уязвима.
Състоянието на световните запаси от риба също илюстрира опасността от свръх употреба на природните ресурси и увреждане на функциите на екосистемите. Рибата е последният най – главен хранителен ресурс от дивата природа. По оценки на Организацията по храните и земеделието ( FAO ) на Обединените нации, 75 % от световните запаси от риба са обект на свръх улов.
Светът страда от сериозен недостиг на вода, който е невидим, исторически скорошен и се разраства. Сред най – видимите проявления на недостига на вода са пресъхващите реки и изчезващите езера. Свръхексплоатирането на водоносните пластове, заедно с отклоняването на води към градовете допринасят за растящия дефицит на вода за напояване, което означава намаляване на реколтите от зърно и след това и продоволсвен дефицит.
При положение, че земята и водата стават дефицит, можем да очакваме надпреварата сред обществата за тези жизненоважни ресурси да се засилва, особено между богатите и тези, които са бедни и живеят в лишения. Намаляването на поддържащите живота ресурси на човека, което е свързано с прираста на населението, застрашава да понижи жизненото равнище на милиони хора под чертата на оцеляването. Това може да доведе до неуправляеми социални напрежения, които да прераснат в мащабни конфликти.
3. Замърсяване на околната среда.
Проблемът със замърсяването не е нов за човечеството. Това, което е актуално за проблема замърсяване днес е , че светът не е вече безкрайно сравним с интензивността на замърсяването. В околната среда – атмосферата, водата, почвата и др., както и в цялата биосфера се съдържат различни вещества. Те се намират в концентрация, която се колебае в определени граници. Замърсяване има, когато съдържанието на тези вещества надхвърли определени допустими концентрации. Макар, че за замърсяването да има различни дефиниции, най – общата, която е уместно да използваме тук е следната: замърсяването е свързано с наличието на вещества или енергия, чиято природа, местонахождение или количество има нежелан ефект върху околната среда. Затова и Закон за опазване на околната среда определя „замърсяване на околната среда” като промяната на качествата й вследствие на възникване и привнасяне на физически, химически или биологически фактори от естествен или антропогенен източник в страната или извън нея.
4. Форми на замърсяване.
1.4 Замърсяване на въздуха.
Атмосферата се оценява като замърсена, когато в нея присъстват вредни газове, пари, течни или твълди частици, включително и радиоактивни, които влиаят неблагоприятно на живите организми и растителността, променят климата на Земята, намаляват видимостта, както и нанасят материални щети.
Замърсяването е следствие основно от изгарянето на т. нар. изкопаеми горива. Това са нефтът, природния газ и въглищата. Самите замърсители под формата на газ и прах причиняват киселинни дъждове. Дъждовните капки са със слабо-киселинен характер заради въглеродния диоксид в атмосферата, но азотните и серни оксиди образуват по-силни киселини, оказващи неблагоприятно действие върху растения и животни. По-голямата вреда, която нанася въглеродния диоксид, е прекомерното затопляне на атмосферата, т.е. парниковия ефект. Повод за притеснение дава все по-намаляващата концентрация на озон в атмосферата – т. нар. изтъняване на озоновия слой. Всяка пролет озоновият слой над Антарктида изтънява с 50% и се възстановява през лятото. Това е най-голямата озонова “дупка” на планетата. Основните източници на замърсяване са промишлените предприятия и топлинните електроцентрали, транспорта, бита.
2.4 Замърсяване на водата.
Колко сериозно е замърсяването на водите?
Основен източник на замърсяване на питейната вода са отпадните и канални води. От началото на Индустриалната революция фабриките изхвърлят непотребните продукти от своята дейност в реките, езерата и моретата. Това вреди не само на местната флора и фауна, но и на растенията и животните на стотици километри разстояние. Освен от производството, замърсяване се получава и от домакинствата. Селското стопанство е друга проблемна област. Изкуствената тор, увеличаваща добивите от реколтата, и пестицидите, използвани за унищожаване на вредителите, попадат директно от почвата в подпочвените и питейните води. Тези химикали причиняват болести у децата. Недостигът на сладка вода непрекъснато нараства. Около 1/3 от населението на планетата изпитва постоянна нужда от вода. На човек от населението на България годишно се падат по 2000 м3 вода, докато на бедуините в Сахара – по 60 м3. Основните причини за възникването и задълбочаването на проблема с недостига на сладка вода са:
- непрекъснатото нарастване на потребностите от вода вследствие на бързото увеличаване на населението в глобален мащаб и интензивното развитие на отрасли, потребяващи големи количества вода;
- загубата на сладка вода, последица от намаляване на дебита на реките;
- прогресивното замърсяване на водоемите с промишлени, битови и други отпадни води. Изострянето на проблема с недостига на водните ресурси води до социално икономически и регионални екологични проблеми;
- сериозно се застрашава здравето и живота на хората;
- ограничават се темповете на икономическо развитие на отделните региони и страни;
- силно се нарушава състоянието на водните екосистеми. Изключително тежки последици върху природата имат нефтените петна, получаващи се при аварии на танкери. Тъй като нефтът е по - лек от водата, той изплува отгоре. Тези разливи покриват хиляди километри и спират достъпа на кислород и светлина до морските обитатели; причиняват натравяния и смърт на крайбрежните птици, риби, ракообразни и други. Има още един по-специфичен вид замърсяване на водата – т. нар. термално замърсяване. Причинява се от чистите, но горещи води от пречиствателните станции, които освен пряко, нараняват морските обитатели и косвено като намаляват съдържанието на кислород във водата.
3.4 Замърсяване на почвата.
Екологичните функции на почвената покривка се изразяват чрез способността й: да акумулира водните запаси, хранителни елементи, активно органично вещество и свързаната с него химична енергия; да осигурява условия за жизнена дейност на растенията и микроорганизмите; да регулира химичния състав на атмосферата, повърхностните и подпочвените води; да поддържа устойчивостта на геоекосистемите.
Деградацията на почвата бива: почвена ерозия; дехумификация; вкисляване; засоляване; вторично уплътняване на почвите; сезонно повърхностно преовлажняване; нарушени земи; техногенно замърсяване. Замърсяването на почвата е едно от основните увреждания на почвата, а останалите деграционни процеси са резултат от екологични проблеми свързани с другите елементи на околната среда. Това настъпва най – често при горене, при пръскане с различни пестициди, при изхвърляне на промишлени и битови отпадъци, при поливане със замърсени води.
3.5 Замърсяване на околната среда с токсични отпадъци е от десетилетия. Наред с умишленото изхвърляне на токсични вещества в околната среда, има още два основни източника – места – стари складирвания на отпадъци и инцидентните емисии. Токсичните отпадъци не се разпадат и обезвреждат по естествен начин бързо. Радиоативното замърсяване се приема за едно от най – новите замърсявания на природната среда. Приложението на атомната и ядрената енергия в мирния живот за производство на електрическа енергия изисква ПООС да осигури защитата от радиация и от евентуални аварии, а също мястото и начините на изхвърлянето на получените радиоактивни отпадъци.
4. Задачи на политиката по опазване на околната среда.
Политиката по опазване на околната среда разработва система от обществено – политически, правни, социално – икономически, технически, педагогически, хигиенни, естествено – научни и др. мерки, насочени към поддържане е създаване на оптимални екологични условия на сегашните и бъдещите поколения.
Поставянето на екологични цели дават насоката за всяка правителствена, обществена и частна екологична инициатива във всеки регион и на всяко ниво на управление. Основните екологични задачи можем да формулираме така:
Да се защити живата и здравето на хората и на тяхното потомство
Да се защити живота и благосъстоянието на животните и растенията, техните съобщества и местообитания
Да се защитят природните и културните ценности от вредни въздействия
Да се предотврати настъпването на опасности и щети за обществото в резултат на екологични кризи.
Тези задачи могат да се реализират като се осигури:
1. Качествена околна среда;
2. Запазване на биоразнообразието – друга екологична задача ( свързана с околната среда ), която има отношение към въпроса какво ще оставим като наследство на бъдещите поколения е запазването на биоразнообразието. Биоразнообразието се отнася до многообразието на видовете, тяхната генетична разнородност и разнообразието на видовете, които те обитават.
Единно е становището, че важна екологична задача е разнообрзието на видовете да се поддържа. Това е не само заради самите тях, но защото животът на земята на земята е неумолимо свързан и зависим. Но най – голямата заплаха за биоразнообразието е разрушаването на естествените обиталища на видовете.нарастването на населението, бедността и икономическото развитие на основните фактори за това ( изсичат се тропически гори, обработваемата земя се преобразува в земя с друго направление на използване, пресушават се мочурища, расте замърсяването ).
Толкова са сложни взаимовръзките, породени в екосистемите и биологичните общности, че учените никога не биха могли да гиразбератнапълно. Допреди 10 години се говореше за около 1300 застрашени видове и още около 4000 кандидат застрашени. Затова и беше приета Конвенция за биоразнообразието ( конференция на върха в Рио де Женейро ). САЩ макар, че е един от участниците на конференцията, който не подписва тази конвенция, разработва през последните 10 години много програми в подкрепа на националното и световното биоразнообразие.
Цялото общество трябва да работи за разработване и въвеждане на стратегически инициативи в областта на политиката по опазване на околната среда. Основно в този процес е процеса на планирането, в който участват публичната администрация, производството и отделните граждани.
Биологичното разнообразие е необходимо както за нормалното протичане на процесите в биосферата, така и за оцеляване на човека. Обедняването на екологичното разнообразие е глобален екологичен проблем, който се засилва от останалите екологични глобални проблеми като: обезлесяването, замърсяването, изтощаването на природните ресурси, нарушаването на енергичното равновесие на земята, изменението на климата, нарушаването на биогеохимичния кръговрат, изтъняване на озоновия слой, глобалното затопляне и др. Нека да кажем по нещо за тези проблеми.
Обезлесяването на планетата е много по- бързо от залесяването. Горите и горските площи заемат 1/3 от сушата на Земята. Те имат много странна полза за човека: като източник на дървесина, гориво, храна, работа, дивеч. Те регулират оттичането на падналите валежи, пречистват водите, въздуха, омекотяват климата, задържат почвата и други. Въпреки всичко посочено, всяка година 245http://www.teenproblem.net/forum000 км2 се очистват от дървета. Ако тази тенденция продължи в следващите 50 години, ще изчезнат между 245 млн. видове растения и животни. През последните 200 години са унищожени 97% от дървесните гори в САЩ, 53% от горите в Европа са засегнати от киселинни дъждове. Тропичните валежни гори са много важни за регулиране на климата. Те заемат 6% от сушата, но съдържат повече от половината биологично разнообразие. От около пет десетилетия 40% от тези гори са унищожени. През 80те години годишно бяха изсичани 7.3 млн. Ha годишно тропични гори за освобождаване на обработваема земя и още 4.4 млн. Ha годишно за дървесина. С тази скорост на изсичане след 170 години ще изчезнат всички тропични гори. Гората се унищожава от строителство, от пожари и др. и изходът от кризата е залесяване, поставяне под защита на определени територии, определяне на режима за използване на горите и др.
Друг екологичен проблем е разрушаването на озоновия слой. Нека първо да дадем характеристика на озона. Той е апотропна нестабилна модификация на кислорода. Молекулата му се състои от три атома кислород, свързани под ъгъл 116.5%. Представлява синкаво оцветен газ – във втечнено състояние е тъмно синя течността, а в твърдо – тъмно виолетови кристали. Образува се в тропосферата под въздействието на азотни оксиди.
Стратосферният озон е т.нар. озонов екран, който е резултат от еволюцията на атмосферата в продължение на милиони години. Намира се на 20-50 км над земната повърхност и предпазва живота на земята от вредните ултравиолетови лъчи. През последните 15 години озонът в озоновия екран е намалял с няколко процента, южно от Екватора, изтънява повече отколкото на север, особено над Южния полюс. Средно годишното изтъняване на озоновия слой в областите южно от 60° южна ширина. С 6% факторите, които го разрушават са азотните оксиди, високата температура, радиоактивните лъчения при ядрените взривове, фероните (широко се използват в агрохимията).
Последици от разрушаването: меланома (рак на кожата), ослепяване поради предизвикан от ултравиолетовите лъчи катар на очите. Само 1% намаляване на озоновия слой към края на 2030г. може да причини ослепяването на 100http://www.teenproblem.net/forum000 души.
Изход от кризата: Протоколът от Монреал 1987г. гласи, че производството на ферон трябва да се замрази на равнището на 1989г. и да се намалява постепенно с 20% до 1994г. и с 50% до 1999г., подписан от 30 страни и Европейската общност.
Друг проблем е глобалното затопляне. Ако температурата на Земята се повиши с 1.8° до 2020г., както учените прогнозират, ще предизвика повишаване на нивото на Световния океан с 20 – 65 см до 2100г. и ще причини непредсказуеми проблеми във флората и фауната. Факторите, които причиняват глобалното затопляне са техногенни и ето някои от тях:
Изменения в ландшафта – засягащи растителната покривка (изсичане на гори), овлажняването (пресушаване на блата), разпределението на водните басейни (създаване на язовири) и др. В резултат се изменя радиационният и топлинен баланс на земята.
Увеличаване на техногенната топлина в атмосферата при производство на енергия – средно годишно в атмосферата се отделя около 2,1.1020J техногенна топлина, т.е. 0.006%от слънчевата радиация, която се поглъща от атмосферата и земната повърхност.
Увеличаване на концентрацията на CO2 в атмосферата.
Увеличаване на съдържанието на аерозона в атмосферата.
Поледици: стопяване на морските ледове, а след това и в планините, унищожаване на крайбрежните ивици, изчезване настрани и др.
Изход от кризата: ограничаване на употребата на изкопаемо гориво, залесяване и увеличаване на горския фонд, отглеждане на водорасли, които по- активно да поглъщат CO2 и други мерки, които ще намалят глобалното затопляне.
Друг проблем е замърсяването на атмосферата и хидрисферата. Под замърсяване на атмосферата се разбира рязка промяна в газовия състав на нормалната атмосфера. Главни замърсители са: Северните океани, въглеводородите, финния прах, азотните окиси, въглеродният диоксид. Основни източници са транспортът и промишлеността, когато в замърсяването на атмосферата не участва човекът. Това се нарича естествено замърсяване (при изригване на вулканите в атмосферата се изхвърлят огромни количества прах; различни смоли и др.; големи пожари – те също отделят много несвойствени вещества). Макар и в големи мащаби при естетсвеното замърсяване природата се оправя като се възстановява ставнително бързо нормалното състояние на газовете в атмосферата.
Последици: парников ефект.
Изход от кризата: приоритет на всяка държава е опазване на атмосферата. Промишлените предприятия се оборудват с филтри и други технически съоръжения, автомобилите използват безоловен бензин и др.
Замърсяването на хидросферата – водата се замърсява от следните замърсители – минерални хранителни вещества, употребяващи кислород органични вещества, болестотворни организми, утайки, радиоактивни вещества и топлинно замърсяване.
Изход от кризата: ограничаване на нейното замърсяване и построяване на пречиствателни станции за пречистване на водата.
Друг важен екологичен проблем е замърсяването на почвата. Почвата не е мъртво геологическо тяло, а жива изключително сложна материя, обитавана от множество микроорганизми и висши животни и растения. Минералните вещества, намиращи се в почвата представляват нейното богатство.
Почвата е повърхностният слой на литосферата до 3 – 4 м дълбочина. Тя е природно тяло и в нея протичат особено важни жизнени процеси, осигуряващи развитието на растенията и животните, а оттам на човека.
Замърсители на почвата – тежки метали. Например, в почвата попадат около 0.4 млн. t олово годишно, битови и жилищни отпадъци, топлоенергията, отпадъци от тежката промишленост, пестициди.
Последици от замърсяването: торове, които се използват за торене на почвата могат да увреждат здравето на човека.
Изход от кризата: нови технологии, които да са малко отпадни. Оптимизиране на торенето. Стриктно спазване на международните договорености за опазване на земята, почвеното богатство и плодородие, подходящи мерки за борба с вредителите и болестите.
Сила или слабост е да простиш
Прошката - за някои сила , за други слабост, е нещо от което човечеството се нуждае. Да простиш означава да дадеш втори шанс на човек, който е сгрешил,да повярваш в разкаянието му и в доброто в него.Хората правят грешки постоянно , та живота не е ли точно това - допускането на грешки и поучаването от тях?Как бихме се научили кое е правилно и кое - не ако не рискувахме, ако не грешахме? И не заслужава ли човек втори шанс за това, че се учи да живее и търси своя път в живота?Нима е израз на слабост да повярваш, че в хората има и добро?Когато прощава, човек се бори със собствените си чувства - със страха да не бъде наранен отново и с желанието да повярва на разкайващия се. Да се срещнеш лице в лице със собствените си стархове показва не само голяма смелост, воля , но и сила на духа.
Поради тези причини смятам, че прошката е израз именно на силата.Хората , които смятат че това не е така се самозалъгват.Веднъж излъгани или наранени не могат да се доверят на даден човек, а в това аз не виждам нищо символизиращо сила.Виждам само страх.Страх да не страдат отново, но те трябва да разберат, че трябва да се поемат раискове, защото най-големия риск в живота е никога да не рискуваш.Човек има нужда да прощава и да се доверява,защото ако не го направи ще се пита:"Ами ако му бях простил?".За да разберем дали наистина някой се е променил трябва първо да му дадем шанса да ни го докаже, но за това се иска смелост,смелост,която не всеки има.
Но все пак има и такива,които вярват, че всеки заслужава втори шанс,че ако се вгледаш по-отблизо в някого ще откриеш и неговите добри страни.И точно тези хора се извисяват над останалите,които не смеят да се изправят лице в лице с заобикаляшия ги свят ,поради това ,че могат да бъдат наранени.Тези ,които са готови да преглътнат болката си и да простят са истински силните.Те заслужават възхищение,защото е наистина трудно да се довериш отново на някой,който те е предал.Но ако се замислиш,ще осъзнаеш, че никой не е безгрешен , и че в това да допускаш грешки няма нищо фатално,защото иначе няма да разберем кое е правилно и кое не е,но по-важното е да се поучим от тези грешки .И тези,които смятат, че да простиш е слабост трябва да се запитат дали те никога не са допускали грешки,и дали хората, които са им простили са били просто наивници или страхливци.
Аз лично мисля, че тези хора са разбрали, че всеки един се нуждае да му бъде простено, да му се довериш отново,да повярваш в него,да му дадеш надежда.Да смяташ, че да простиш е слабост означава да си песимистично настроен към света - постоянно да очакваш да бъдеш предаден или наранен,да не смееш да се довериш на никого и когато погледнеш в някого да търсиш лошите му черти,за да си намериш някаква причина поради , която да не му вярваш.Как тогава ще откриеш прелестите на живота?Как ще се насладиш на този живот?Та нали живеем за да сме щастливи, а щастието едва ли означава да обръщаме гръб на заобикалящия ни свят,защото ни е страх от неизвестното.
Хората трябва да си прощават единна друг,за да го има разбирателсвото между тях, за да я има тази търпимост към другия,от която целия свят се нуждае.Имаме нужда да вярваме, че у всеки е останало по нещо добро, че хората могат да се променят към това по -добро.Наистина е трудно да се довериш на някого,който те е предал, но когато преглътнеш собствените си страдания и го направиш,чувстваш облекчение.И ако да поставиш молбата за прошка на другия пред своята собствена болка не е сила,то тогава кое е?Вярата в искреността , в доброто е онази сила, от която всеки един се нуждае, за да превърне светът в едно приветливо място,където да живее, и където да бъде щастлив.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
СОФОКЪЛ - „ЕДИП ЦАР”
ТРАГИЧНА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТ НА ЧОВЕШКАТА ВИНА
Представата за Света, за Вселената е представа за двуликост - Светът се явява едновременно и светлина - Космос (хар¬мония), и мрак - Хаос. Този дуалистичен образ съдържа в себе си идеята за харак¬тера на Вселената, намираща израз в по¬вечето древногръцки трагедии. От тази гледна точка, двете „лица” на Всемира се явяват на човека в своята цялост, непротиворечивост. В трагедийното произ¬ведение позицията на хората спрямо Все¬лената е променена. От участник човекът се превръща в мислител - той „става” онзи, който иска да познае, да открие скритото, да разгадае тайнството. Изведнъж целостта на Света се разпада. Колкото повече индивидът научава за него, толкова повече остава скрито, кол¬кото повече успява да „извади” нещата около себе си от мрака на непознатото, от хаоса на неоткритото, толкова пове¬че те потъват и размиват очертанията си в него. Двете „лица” на Вселената за¬почват да се осмислят като трагично противоречиви. Светът се оказва трагич¬но раздран от мрак и светлина. Нещо повече, човекът, като част от този свят, се „разпъва” на неговата двуликост, разкъсван е от вътрешната му противопоставеност. Човешкото започва да осъз¬нава и търси себе си сред необятността на всичко заобикалящо го, но се оказва твърде ограничено, малко и нищожно.
Светът, съграден от хората, е неустойчив, защото представлява твърде малка част от Вселената, на чиито „капризи” изцяло е подчинен. Подредеността му рухва, превръщайки се в привидност, в илюзия за спокойствие и щас¬тие. Винаги съществува опасност от „завръщане” на хаоса. И именно в това вечно битие на мрака се състои тра¬гичното. В „Едип цар” Софокъл търси причината за тази трагичност в самия човек. Желанието за промяна позицията и гледната точка към света е причина за човешкото нещастие. Фактът, че човек от участник е превърнал себе си в наблюдател, задълбочава неговото соб¬ствено страдание. Именно поради това още в началото на произведението Едип се самопроклина, без да знае оба¬че какво върши:
И ако той живее тук, във моя дом, и аз го зная, клетвите, изречени от мене, нека паднат на главата ми!
Клетвата на героя „зазвучава” дори като двойно самопроклинане; един път той проклина себе си като извършител и втори път - като човек, който гледа, познава, но не вижда самия извършител. По този начин още в самото начало на трагедията се поставя проблемът за необходимото наказание. Героят сам го предизвиква, сам - чрез собствената си клетва.
Проблемът за рода и престъплението спрямо него като предизвикана трагич¬на съдба за Едип присъства още в само¬то начало на произведението. Истина¬та за рода е налице, но героят не я забе¬лязва, защото макар и явна, тя е скрита за него:
...Но днес е мое царството, което беше негово, и моя е съпругата му, мое е леглото му.
Едип сякаш „изповядва” греха си или най-малкото пряко го изказва. Но геро¬ят не става нещастен от това, тъй ка¬то не подозира истината. Собстве¬ният му грях остава скрит за него, за¬щото той не знае. Видимото се оказва невидимо. Именно тези взаимовръзки между скрито - явно, знаене - незнаене, очертават основния проблематичен кръг в произведението. В този контекст се появява и още един мотив - мотивът за мълчанието. Героите, ко¬ито познават истината, мълчат, отказват да говорят. Още в първи епизод Тирезий не иска да казва на царя това, което той знае като прорицател:
Пусни ме! Ако слушаш, безболезнено ще понесеш ти-своето, аз-моето.
Овчарят и Йокаста, когато разбират истината, реагират по същия начин:
Овчарят: Недей ме питай, царю, моля те!
Йокаста: За бога! Ако още жалиш себе си, това не питай!...
Идеята за мълчанието, отказът от изричане, назоваване на истината е представено успоредно с мотива за не-виждането, не-слушането. Едип сякаш не възприема нищо около себе си. Тире¬зий директно посочва източника на бе¬ди и кой е причината за това: „Незнай-ният убиец си самият ти!”. Героят обаче оставя казаното от прорицателя без адекватен отговор, той сякаш не го чу¬ва: „Не за радост ме обиждаш втори път!”. Едип проявява дори упорство в не-чуването си; той не слуша обясненията на Креон, не слуша предупрежденията на хора. Почти нищо от това, което му се казва, не достига наистина до него.
Самата истина „се крие” несъзнател¬но от героя чрез отказа от говорене. Дори когато е явна, тя остава скрита, невидяна. Узнаването на истината при¬чинява огромни страдания. Те са по-скоро „продукт” на знаенето, а не на същ¬ността на наученото. Не самата исти¬на е ужасна, а нейното разбиране. Имен¬но поради това в трети епизод Йокаста моли Едип да забрави:
Какво? Кого ни сочи?... Не мисли това... И забрави ги... тия празни приказки...
Забравата носи спокойствие. Забравяйки, героинята може да продължи да живее щастливо. Достатъчно е да се пренебрегне явното, да остане то скрито, неузнато. Достатъчно е да не се пи¬та! Усещането за трагичност, за ужасност, за страдание се „отмества" сякаш от същинския грях на Едип (прес¬тъплението към рода). Проблемът за знаенето е същностен израз на стра¬данието, на трагичното... Но героят иска да знае, не може да се примири, да остане неудовлетворен в питането си. От самото начало се забелязва тази жажда за узнаване, устрем за получава¬не на отговори. С гняв Едип предизвиква отговора на Тирезий:
И във своя гняв не ще пропусна нищо аз от туй що виждам... ...Аз дойдох, неукият Едип, и ги смирих-намерих отговор с ума си, без да ме научат птиците.
Гневът на героя е следствие от накърнена гордост, а тя, от своя страна, е предвестник на идваща трагедия. Едип смята себе си за знаещ и поради това отхвърля всеки, който по някакъв начин го кара да мисли противното. Не разби¬ра думите на мъдреца в първи епизод („Как всичко казваш тъмно и загадъчно!”), но ни най-малко не подлага на съмнение собственото си „знание”. Проява имен¬но на гордостта му е и решението да напусне родния си град, защото науча¬ва от оракула съдбата си. Възможността да се промени ходът на божествено предопределената съдба е най-дръзката проява на гордост от страна на героя. В древногръцкия начин на световъзприемане това се разглежда като проява на хюбрис - нарушение на уста¬новените от боговете закони. И пора¬ди това е проява на дързост:
...Божествени закони има за тях-родени са те в небесния ефир. Олимп е техен родител - не ги е създал човешкият смъртен род.
Именно тези божествени закони не спазва Едип, опитвайки се да избяга от онова, което му е отредено. Но вината на героя не се състои в самото бягство, а в убедеността му, че той знае и че човешкото познание може да надделее над съдбовната необходимост. Едип се възгордява от собственото си знание, решава, че той - човекът, може едва ли не да отхвърли повелята на боговете. Пределната точка на тази самозабравена гордост намира израз в отричане¬то на истинността на божественото слово, а оттук и на самото божество:
Ах, жено, кой ще гледа днес питийския пророчески олтар или пък птиците, според чиито крясъци аз трябвало баща си да убия!
Знанието на Едип е човешко, а не божествено и затова то е насочено срещу него. Не може да разкрие тайнството на света, да познае истината, която всеки момент заплашва да разруши човешкия идиличен свят. Човекът трагич¬но се сблъсква с невъзможността да уп-равлява света и собствения си живот... От позицията на знаещ, Едип търси незнанието и това подсилва усещането за трагичност:
Не, не! Да можех да затворя извора на всеки звук, заключил бих отвсякъде тогава тая тъй нещастна моя плът! Да бъда сляп и да не чувам! Сладко е да не съзнаваш своето нещастие.
Когато човек участва в живота на све¬та, той „има” неговата цялостност, възприема го като неразгадаема тайна - без да пита, просто живее. Тогава именно той е и истински щастлив, необременен от всякакво познание, щаст¬лив е, защото се чувства Като нераз¬делна част от цялата Вселена.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Познавачите на старогръцката литература твърдят ,че древните елини подреждали имената на известните хора и забележителности в списъци - музите били девет, чудесата на света - седем , великите трагици - трима : Еcxил, Софокъл и Еврипид. И тримата драматурзи били привлечени от мита за злочестата съдба на Атридите, и тримата създават по този мит трагедии, дори \"Електра\" на Софокъл и тази на Еврипид са поставени на сцената в две последователни години. Но независимо от това, че разработват една и съща тема , образите,които изграждат , силни и налагащи се в съзнанието на зрителя , носят вече различни послания .
В трагедията на Еврипид въпросът за отмъщението е решение за Електра и Орест , предизвикано от тежката им съдба и мисълта за възмездие , търсене на справедливост в рамките на човешкия живот.Клитемнестра, убила своя съпруг Агамемнон и отнела на децата си правото на лично щастие , трябва да получи своето наказание. Но е трагично когато една майка е жестоко наказана от своя син и дъщеря, когато ръцете на нейните деца забиват ножа, отнел последния и дъх. Това е безсмисленото отмъщение, което засилва трагизма и чувството за вина. Никога между престъплението и възмездието няма равновесиe, остава само тягостното чувство за празнота, за нарушена хармония на личния свят.
Промените, които правu Еврипид , ако сравним неговата \"Електра\" с трагедиите на предходниците му , се налагат още в пролога. Действието не се равива в двореца, а в малка селска къща . Така още в началото Еврипид премахва един от елементите на традиционната схема на класическата трагедия - мястото на действието . В \"Електра\" този интериор отговаря на размислите на селянина с които започва трагедията . Дo него е подстригaната късо Електра , омъжена за човек с друг социален статус, принудена да върши домакинската работа, а ведрото до нея напомня непрекъснато този факт . Но мислите и са заети с друго - ненаказаното престъпление на нейната майка и униженията, на които е подложена . Cелянинът до нея е собствения и съпруг,но той знае , че не му подхожда тази жена от знатно потекло, макар самият да е обзет от благородство и доброта. Думите на Орест , непознат до този момент , са за него:
Уви,
Не съществува знак на доблест!Виждал съм
нищожни синове на благородници
или от прости люде рожби доблестни
една духовна нищета в богатия
е светла мисъл в тялото на бедния
Орест е дошъл да търси помощ от сестра си, уверен , че неговия синовен дълг изисква отмъщение . Електра все още не знае кой е странникът, но изплаква пред него болката си - окаяния си външен вид , мъката, която е завладяла сърцето и и най-вече желанието за отмъщение . : О, да умра, но да погубя майка си!\" Появата на стареда е свъзана с разпознаBането между Орест и Електра. Те сътворяват зловещия план , които в своята същност илюстрира два погубени човешки живота.Отмъщението обзема техните души и сетива и нищо не е в състояние да ги отклони от избраното решение. Орест ще убие Егист , а Електра майка си . Но Орест трябва да убие този, който е взел мястото на баща им, които ги е лишил от дом и бъдеще. Той е мъж и негово задължение е да отмъсти , той е син и трябва да върне достойнството на семейството , той има определено място в двореца на своя баща . Но Орест не взема сам своето решение - убийството за него не е желаното възмездие. Аполон му npaща своята повеля да отмъсти, но за Орест това не е достатъчно , той не се решава и след предсказанията на оракула търси подкрепа от сестра си.
Електра няма друг път - отмъщението ще реши нейната съдба. Протипоставена на своя брат, тя изглежда нетипично силна за една жена. Загубила баща си и спокойствието на царския дворец , тя е решила да отмъсти , дори тогава , когато убийството е на нейната майка . Егист е убит, жертвения нож забива Орест, обзет от гняв и мъка. Над мъртвото тяло Електра излива в дълъг монолог своята ненавист.
Но когато в далечината се появява колесницата на тяхната майка, Орест е разколе*ан. Той вече не е толкова сигурен в правотата на Аполоновата заповед . Неговото коле*ание е вече на сина на царицата и ако той е убил този, който е взел трона на неговия баща , сега вече не е сигурен дали трябва да забие меча в сърцето на своята майка . Орест е готов да се откаже , въпреки желанието на своята сестра , въпреки повелята на боговете.Но Електра се оказва по-силната. Тя не трепва ,дългът пред убития баща и тяхното унижение стоят над всичко. Кратките реплики разкриват напрежението, обхванало героите, създават усещането за едно необмислено решение, подчинено на емоцията и гнева.
Орест: Каково ще правим? Ще убием майка си?
Електра: Като съгледа майка ни, смили ли се?
Орест: Ах!Но как? Нали ме е родила , гледала...
.....
Орест: Възможно ли е да убия майка си?
Електра: Какво от туй , ще отмъстиш за татка си!
Орест: Ще тегнат върху мене кърви майчини...
Диалогът между майката и дъщерята , между царицата и жената на селянина, равна на робините, е силен , наситен с аргументите на двете -съпругата убила своя мъж от обида, и дъщерята, понесла последствията от загубата на баща. Електра не се е поколе*ала да излъже в името на най святото - детето, за да извика майка си в своя дом. Чрез измама Електра и Орест решават да осъществят своя план. И за да бъде жестокостта на отмъщението доведена до край, Орест закрива главата си с плащ , за да не вижда как неговия меч убива родната му майка, а Електра държи ръката му , за да е сигурна в удара. Двамата погубват царицата Клитемнестра, тази, която е посегнала на живота на техния баща , а тях оставила далеч от разкоша на двореца. Но тя е тяхна майка.
Никъде не се чува гласът на Електра, в които би трябвало да има жал, обич, съжеление. Една млада жена от селската колиба , но с царски произход, с меч в ръката убива безжалостно майка си. Не е случайно или в прилив на гняв а дълбоко премислено, предварително планирано е убийството. И този техен гняв, преминал в най- жестокото престъпление - майцеубийството, не само нарушава човешките норми. Електра и Орест губят моралното си оправдание пред паметта на техния баща . И тогава идва отчаянието и болката от извършеното . Електра убива, за да отмъсти за баща си, за своето унижение , но убива майка си. Никога и никoй няма да върне душевното и равновесие , нейния подреден малък свят.В това е и оригиналното Еврипидово послание - убийството не може да възвърне нарушената хармония. Убийството на една убийца е справедливо дело, но то не трябва да бъде извършено от синовни ръце. Делото на двамата има оправданието на боговете, но наказанието на Електра е в самата нея , в нарушената и вътрешна същност.
Краят на трагедията идва с неочакван обрат. Кръвта на майката не може да измие раните от миналото. Светът е станал различен . Електра и Орест изгубили своя баща, предначертали трагичната съдба на майка си, постигнали са желаното възмездие , но то не носи успокоение . Сломен от мъка, Орест се пита : \"Кой.. убиец майчин би погледнал ? Гордата преди Електра е отчаяна: \"А аз?Горко ми?Накъде!\" Въпросите остават без отговор , убийството на майката не се измерва нито с огорчение , нито с възмездието. Хорът напомня: \"Ах, ти извърши най страшното дело !\"
Диоскурите , които се появяват , предсказват съдбата на Орест и Електра, но дори и те признават че Аполон не е прав. Това всъщност е разбирането на Еврипид за божествената справедливост в земния свят на неговите герои, идеята на философите , че \"не боговете определят порядъка на вселената ,а същността на всички неща в самите тях\"
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Нравствените послания на десетте божи заповеди
В един символистичен акт на общуване с Бога на върха на Синайската планина, Мой- сей получава две каменни плочи, върху които са написани скрижалите на завета, по-късно наречени Десет божи заповеди.Всяка заповед има своите конкретни основания, но като цялост принципа заложени в тях, имат две основни цели – да съхранят вярата и живота.
Основни проблеми, повдигнати в сюжета за Десетте божи заповеди, са два: изгражда- нето на етническо самосъзнание и самочувствие на еврейския народ и установяването на нравствени и религиозни норми на колективното битие.
„Аз съм Господ, Бог твой,...да нямаш други богове, освен мене.”В тази разпоредба се подчертава монотеистичния характер на еврейската религия и същевременно се слага преграда пред почитането на чужди богове.За евреите съществува само един бог и един народ, свързани с мистичния завет.”Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи.” В тази заповед се отразява вярването, че хората не могат да виждат своя бог след грехопадението и затова той им се явява само във вид на светлина и дим.Вероятно зад тази резпоредба стои и необходимостта да се ограничат магическите практики, които отклоняват вярващите от права вяра.По-късно и христянската църква ще се бори с всички видове магьосници, но ще допусне изобразяването на божеството.По този признак са и някои от най-съществените разлики между религиите.”Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог.” Тази заповед използва един от основните митологични и магически механизми на забрана, тъй неречени „табу”, за да попречи на несериозното към бога.”Помни съботния ден , за да го светиш.Шест дена работи и върши в тях всиките си работи, а седмия ден е събота на Господа, твоя Бог.” В тази заповед се регламентира най-важният механизъм на затворените общества, чрез който те съхраняват ценностната си система - празникът.При възприемане на Десетте божи заповеди от християнството празничният ден става неделя – денят на Христовото възкресение.”Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.” Тази заповед охранява изворите на живота - кръвната връзка с родителите, и е валидна дори когато нормите на патриархалното общество вече са история.”Не убивай.” При евреите тази заповед се отнася главно за убийството на „свои” и то в случаи, когато не се касае за кръвно отмъщение, строго спазвано в патриархалните общества.Едва християнството придава универсален характер на този принцип за непосегателство над живота изобщо.”Не прелюбодействай.” Поради тясната свързаност в патриархалните общества на трите осовни ценности на рода: кръвната връзка, брачната връзка и родовото имущество.Прелюбодействие о е имало не само нравствени, но и юридически последици.Затова и заловените в прелюбодейство са били убивани с камъни.Забраната за прелюбодейство охранява живота на рода, а оттам и живота на отделния негов член.”Не кради.” И тази заповед се е отнасяла главно за кражба между „свои”.Да се присвои имуществото на „чуждия”, не е било забран но, защото „чуждият” е бил разглеждан по-скоро като „природа”, а не като човек.Сам бог Яхве получава евреите да вземат „уж” назаем златото на своите съседи египтяни и с него да избягат от Египет.Християнството придава абсолютен характер а нормата.”Не лъжесвиде- ствай провив ближния си.” В традиционното право думата има силата на юридически акт. Ето защо всички системи на традиционното право заклеймяват лъжата. По спорен е въпро- сът за това, кой е бил считан за „ближен”. Християнството отново прави тази норма абсо- лютна, защото според него „ближен” не е всеки човек.”Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, ни вола му, ни осела му... – нищо, което е на ближния ти.” В тази заповед детайлно са изброени обектите на брачна връзка и родово имущество, които, ако бъдат похитени, ще се застраши животът на рода и неговите членове.С определението „пожелавай” обаче заповедта се разпростира не само върху фактическото отнемане на изброените блага, но и върху тяхното смислово пожелаване, т.е. насочена е срещу завистта, която най-често стои в основата на раздорите между хората.
Десетте Божи заповеди са просто позиция за развитието на добродетелността,обичта и търпимостта към другите, без значение каква е тяхната расова, религиозна или етническа принадлежност.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
http://download.pomagalo.com/57650/za+bukvite+analiz/ трябва ми спешно
Само не на мене тия
...
Само не на мене тия
...
Само не на мене тия
Може ли тази тема:
http://download.pomagalo.com/49414/z...tefan+kolarov/
Благодаря предварително.
"And so the Lion Fell in Love with the lamb......What a Stupid lamb ... "
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
