Пораствало насила
![Cool](images/smilies/a020.gif)
И кой лошковец ти причинява това? Веднага сфромираме ударна група от форума, отиваме и го пребиваме с възглавници
Порастването няма преломна точка и не е подходящо да го измерваш с години. Колкото повече опит натрупваш, толкова по-порастнал се чувстваш. Горната граница не съм я ударил още, а по мои смели предположения просто няма такава. Опита дава увереност, че ще се справиш с проблемите. През колкото повече проблеми минеш - толкова по-голяма увереност. А липсата на страх и неувереност... убива детското в теб.
Иронията в случая е, че децата са проектирани да се самоунищожат. Те са любопитни. Любопитството води до опит, опита до увереност... и след известно време те вече не са деца. Кофти, а?
Да се разровя за пример... уф... прашасало... бях на 16 и си мислех, че ще е много готино да си имаш собствен апартамент. Мрънках, получих ключовете от един свободен. Изключително се разочаровах като открих, че няма магически феи, които чистят докато спим. Липсата на магически тави и тенджери, които готвят сами също заби нож в детското ми сърце. Това колкото и ужасно да излгежда, беше само подготовката за по-лошите неща, които се задаваха. Първата сметка за ток я приех с героичен стоицъзъм. Дълго стоях и я гледах, някак героично. Е, то си беше подвид да направиш такава сметка. Обаче втората честитка от енергото сломи иначе героичната ми особа. Тъкмо претръпваш да виждаш големи цифри и те - хоп, изненада, спират ти тока. Ново десет.
Това изостри сетивата ми - до ден днешен се ориентирам много добре в абсолютна тъмнина. Също така постепенно усъвършенствах познанията си за вечеря на свещи. Изключително романтично. Освен когато искаш да си вземеш душ - това, сладури, е естествения отбор. Ако някога ме затворят в потъваща подводница, която се пълни отвсякъде с вода, то спокойно можем да се обзаложим, че ще съм първит стигнал до торпедният апарат и измъкнал се през него. Ония лигльовци в холивудските филми ряпа да ядат пред мен.
Естествено едно зло никога не идва само. Свършиха парите, свърши храната. Три дена на ябълки и лук. Да ви кажа - изобщо не се комбинират добре. Спокойно, не съм умрял от глад - обиколих всички съседи за по една чаша захар. Голямо хрупане падна. Мислите, че се предадох? Аз да не съм някакъв лигльо... На четвъртият ден взривиха съседа. Просто така. Отишъл си на училище, а през това време - ПУФ. Връщаш се и гледаш отдалеч някакъв дим. Който се оказва от твоят блок. Който някак си е на твоят етаж. Леко нервно се качваш нагоре и откриваш с малка доза изненада, че вече коридорът ти и този на съседа ти са се превърнали в общо помещение с по-голяма площ.
Капитулирах. Липсата на външна врата и всички прозорци някак ме принуди. Прибрах се при родителите ми, за съжаление малко по-порастнал. Въх! Те имаха ток! Храна! Изверги! И още един куп неща, които ми липсваха. Без да се усетя започнах да внимавам със замърсяването, каква сметка за ток генерирам, какви малоумници с бомби се навъртат наоколо...
Пак се отплеснах...
Интересното обаче е, че знаеш какво е да си дете, въпреки е порастваш. Винаги когато поискаш, можеш пак да бъдеш. Зависи само и единствено от теб. Също така и доколко да си дете. Изкуството да си самоконтролиращ се идиот. Защото децата са идиотчета
ПП. Ако живеех в реалността отдавна щях да съм се отказал...